Когато стане въпрос за вярата, Ислямът предоставя на хората пълна свобода и прави това по изключително ярък начин. Това е ситуацията още от първоначалното възникване на Исляма до днес и това формира основата на Ислямския морал. Айятите в тази връзка са напълно ясни:
Няма принуждение в религията. Отличи се вече истината от заблудата. Който отхвърли сатаните и повярва в Аллах, той се обвързва с най-здравата връзка, която не се къса. Аллах е всечуващ, всезнаещ. (Сура Ал-Бакара: 256)
Според Ислямския морал хората са свободни да избират вярата, която си пожелаят, и никой не може да задължи за нещо другия. Мюсюлманинът има задължението да съобщава Исляма и да обяснява за съществуването на Бог, че Коранът е низпослана от Него книга, че Пророкът Мохамед (с.а.с.) е негов пратеник, за отвъдното и Деня на равносметката, както и за красотата на Ислямския морал. Дългът обаче е ограничен само до обясняване на религията. В един айят Аллах е съобщил на Пророка Мохамед (с.а.с.), че той е само пратеник:
Призовавай към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение, и спори с тях по най-хубавия начин! Твоят Господ най-добре знае кой се е отклонил от Неговия път и знае напътените. (Сура Ан-Нахл: 125)
 |
| Според Ислямския морал хората са свободни да избират пожеланата от тях религия |
В един друг айят се казва: “И кажи: “Истината е от вашия Господ. Който желае, да вярва, а който желае, да остане неверник!...” (Сура Ал-Кахф: 29) и Господ се обръща към Пророка Мохамед (с.а.с.) със следните думи: “Не погубвай себе си, задето не искат да повярват” (Сура Аш-Шуара: 3). Аллах също така напомня и следното на Пророка Мохамед (с.а.с.):
Най-добре Ние знаем какво изричат. А ти не си за тях принудител. И поучавай с Корана всеки, който се страхува от Моето предупреждение! (Сура Каф: 45)
Когато Ислямът, който Бог е низпослал като праведен път, бъде обяснен на човек, той започва да вярва по собствено желание и достига до своето решение, без да му бъде оказван натиск. Хората са свободни да избират правилно или погрешно. Ако направят погрешен избор, то те ще трябва да си заплатят за това в отвъдното. Айятите на Корана съдържат много ясни закони и напомняния по този въпрос:
И ако твоят Господ пожелаеше, на земята щяха да повярват всички до един. Нима ти ще принудиш хората да повярват? (Сура Юнус: 99)
Така например един човек може да повярва веднага след като някой вярващ му обясни нещата, докато друг човек пък може да възприеме подигравателно и агресивно поведение. Един човек би могъл да използва съвестта си и да реши да прекара живота си по начин, по който Аллах да е доволен, а друг пък може да направи това, което и неверниците, и да отговори на любезните думи с порочност. Отказът обаче няма да стане причина човекът, отправил поканата, да изпадне в отчаяние или да се измъчва. В един айят Аллах е повелил следното:
Повечето хора не ще повярват, дори и ти да се стремиш. И не просиш от тях отплата за това. То е само напомняне за световете. (Сура Юсуф: 103-104)
Важното тук е, че без значение с каква реакция ще се сблъска човекът, който призовава към съблюдаване на Корана, той продължава да се държи по учтив начин, който да се хареса на Аллах, никога не се отказва от това си поведение и оставя нещата в ръцете на Аллах. С думите: “И спорете с хората на Писанието само по най-хубавия начин, но не и с онези от тях, които угнетяват, и кажете: ‘Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.’” (Сура Ал-Анкабут: 46) Аллах в действителност ни съобщава как религията му трябва да бъде съобщавана: По най-приятния начин.
Това, което не трябва да забравяме, е, че всяко едно събитие, било то малко или голямо, се случва в съответствие със сътворената от Бог съдба и че Той е този, който разкрива правия път на човек, който е призован да повярва в Него. Поради тази причина вярващият не се опечалява от поведението на тези, които Го отричат. В Корана са дадени редица примери за това. В айята: “Не погубвай себе си от скръб по тях [о, Мухаммад], ако не повярват в това послание.” (Сура Ал-Кахф: 6) Аллах казва на Пророка Мохамед (с.а.с.) да не се натъжава, когато тези, които е призовал да повярват, са отказали да направят това. Един друг айят гласи така: “Не ти напътваш, когото обичаш, а Аллах напътва, когото пожелае. Той най-добре знае напътените.” (Сура Ал-Касас: 56). Това означава, че поканата, която човек отправя, неговите благи думи и всички останали подробности, които е съобщил, биха могли да повлияят единствено с Божие позволение.
Единствената отговорност, която вярващият има, е да призовава хората към вярата в Аллах. Той няма какво да направи по отношение на упорството на атеистите в неверието им или пък по отношение на това, че с действията си са заслужили страданията в ада. Нашият Господ е съобщил същото това нещо на Пророка Мохамед (с.а.с.): “Изпращаме те с истината Ние като благовестител и предупредител. И не ще бъдеш питан за обитателите на Ада.” (Сура Ал-Бакара: 119)
Аллах е дарил на човека разум и съвест. Неговите пратеници и низпосланите с Божии откровения книги са им разкрили правия път и поради тази причина хората са отговорни за собствения си избор. Може да се живее според Ислямския морал единствено ако човек искрено е решил да направи това, ако се е отдал на Аллах и вслушвайки се в гласа на съвестта си, която винаги повелява на човек да направи това, което е правилно. Пълно нарушаване на Ислямския морал е принуждаването на някого да повярва. Защото важното е човек да се отдаде на Аллах от цялото си сърце и душа и искрено да повярва. Ако една система задължава хората да вярват и да имат религия, то тогава тези хора ще станат религиозни единствено поради страха си от тази система. Единственото приемливо нещо от гледна точка на религията е воденето на религиозен живот в среда, където съзнанието бъде оставено напълно свободно. Ето какво Аллах е разкрил на Пророка Мохамед (с.а.с.):
И напомняй! Ти си само за да напомняш. Не си над тях властващ, но който се отвърне и не повярва, него Аллах ще мъчи с най-голямото мъчение [в Ада]. При Нас е тяхното завръщане. После Наша грижа е тяхната равносметка. (Сура Ал-Гашийа:21-26)
К
акто подчертахме по-горе, Ислямът позволява на хората свободно да направят своя избор по отношение на религията и им заповядва да уважават останалите религии. Дори и някой да вярва в това, което е споменато като лъжа (суеверие) в Корана, той все пак може да живее в мир и безопасност на Мюсюлманска земя и свободно да извършва религиозните си задължения. Аллах повелява на Пророка Мохамед (с.а.с.) да каже на тези, които Го отричат, така:
Аз не служа на това, на което вие служите, и вие не служите на това, на което аз служа. И аз не служа на това, на което вие служите, и вие не служите на това, на което аз служа. Вие си имате вашата религия и аз имам своята религия. (Сура Ал-Кафирун: 2-6)
Според Ислямската нравственост всеки е свободен да изпълнява задълженията, които произлизат от личните му вярвания. Никой не може да попречи на другия да изпълни определените си религиозни задължения. Нито пък може да го задължи да се прекланя по начина, по който той иска. Това е нарушаване на Ислямския морал и недопустимо от страна на Аллах. Когато погледнем към историята на Исляма, ще видим един обществен модел, в който всеки е свободен да изповядва религията, която пожелае, и да извършва съответстващите на това ритуали. Ето как в Корана се съобщава, че манастирите, църквите и синагогите, местата за преклонение на хората на Писанието, са под Божията закрила:
...И ако Аллах не отблъскваше едни хора с други, щяха да бъдат разрушени и манастирите, и църквите, и синагогите, и джамиите, където името на Аллах се споменава много. Аллах ще подкрепи онези, които Го подкрепят. Аллах е всесилен, всемогъщ. (Сура Ал-Хадж: 40)
Животът на Пророка Мохамед (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е изпълнен с такива примери. Пророкът Мохамед (с.а.с.) дори е казвал на Християните, които са идвали да се видят с него, да отслужват молитвата си в неговата джамия и им я е предоставял да я използват. (Али Булач, “Съвременни понятия и правила”, ИК “Из”, издание 16, Истанбул, 1998, стр.241) Тази толерантност е била запазена и по времето на дошлите след Пророка Мохамед (с.а.с.) халифи. Когато бил завладян Дамаск, една църква, която била превърната в джамия, била разделена на две, като в едната половина Християните провеждали своето богослужение, а в другата Мюсюлманите. (Али Булач, “Съвременни понятия и правила”, ИК “Из”, издание 16, Истанбул, 1998, стр.241)
