Дори и да приемем, че материята съществува, ние пак ще виждаме една илюзия

1843

18 февруари, 2018

Ние никога не можем да достигнем до същността на материалния свят извън нас. Това е една от най-големите истини на света. Голяма част от хората изпитват огромен страх от тази необикновена истина и прибягват към различни методи, за да отрекат този научно доказан факт. Те си мислят, че ще могат да избягат от тази истина като търсят начини за опровергаването й или като не мислят над нея.

Тези хора извършват проучвания, за да докажат, че материята съществува, излагат твърдения, които нямат никаква смисленост и се противопоставят на тези, които им обясняват, че никога не можем да достигнем до самата материя извън нас.

При това положение, нека предположим, че безрезултатните усилия на тези личности са достигнали до някакъв резултат и материята съществува. Т.е. нека приемем, че извън нас безусловно съществува един материален свят. Добре, но за нас какво се променя?

Ние никога не можем да достигнем до външния свят

По време на целия си живот ние по никакъв начин няма да можем да излезем извън черепа си. Ще живеем в миниатюрната стая от няколко см3 в мозъка ни като си мислим, че целия свят е реален. Всяка една гледка, която човек види, всяка една хубава мелодия, която чуе, всяка храна, която вкуси, всяко цвете, което помирише, всяко нещо, което докосне, са само електрически поток, който се появява в тази малка стая в мозъка му. Благодарение на електрическите сигнали, предоставящи съвършено качество на всичките му усещания, човек изпитва разнообразни удоволствия. Той с удоволствие вкусва яденето, което му се сервира на масата в мозъка му. Той усеща най-прекрасните аромати от разположената в мозъка му поляна. От мястото си в мозъка гледа панорамата наоколо. Т.е. целият му живот преминава в мозъка му.

Той обаче никога не може да осъществи контакт със самата материя. Защото, дори и да приемем, че навън има нещо то никога не може да достигне до мозъка в действителната си форма, то може да бъде предадено единствено под формата на нервни стимули. Следователно, всичко, което виждаме и чуваме, в действителност са само тези нервни стимули. Човекът е прикрепен към образите в мозъка си и в никакъв случай не може да види това, което е навън. Той възприема всичко, което притежава - имущество, богатство, професия, училище, семейство или приятели, в мозъка си и никога не може да излезе извън него. Когато се прекъснат достигащите до мозъка нерви, светът, който човек смята, че съществува извън него, също изчезва.

Добре, при това положение ако човек винаги вижда само копията от мозъка си, то тогава за него ще има ли някакво значение дали навън съществуват или не първоизточниците на тези копия?

Разбира се, че съществуването на външен свят няма да означава нищо за човек. Както множество пъти досега обяснихме ние можем да виждаме единствено образите и звуците на копията, формирани в мозъка ни. Единственият свят, който познаваме, е образуваният в мозъка ни свят и това е и единственият свят съществуването, на който можем да бъдем сигурни. Ние никога не бихме могли да знаем дали навън има истински свят или не. Дори и да предположим, че навън съществуват оригиналите, ние никога не можем да достигнем до това, което е извън черепа ни. Каквото и да направим ние никога не можем да излезем извън черепа ни и да осъществим контакт с първоизточниците на образите, които виждаме. При това положение за нас няма никакво значение това, което съществува или не извън мозъка ни.

Единственото, което човек трябва да направи, е да се покори на Бог, Който е вместил цялата Вселена в тази малка скромна стаичка в мозъка, Който е позволил на душата на човек да наблюдава цялата тази Вселена.

Това, с което разполагат тези, които твърдят, че навън съществува материя също е илюзия

Планинар, който стои на върха на една планина и наблюдава забележителният пейзаж, който го заобикаля, не знае, че вижда тази необикновена прелест в мозъка си. Тази безпределна гледка обаче се формира в няколко сантиметровият зрителен център в мозъка на планинаря. А това, което вижда не е нищо друго освен извършената от мозъка интерпретация на дошлите от пейзажа лъчи. Т.е. той в действителност не вижда пейзажа, а неговото пълно копие, състоящо се от електрически сигнали.

Поради това сходство планинарят си мисли, че е изправен пред самата гледка, която е навън. Вярва, че навън съществува материя. Настоява по отношение на съществуването на планинския пейзаж, чиито първоизточник никой не е успал да види, откакто свят светува. Разбира се, съответният човек е свободен да вярва в това, т.е, че извън него съществува една планина и че той наблюдава нейния пейзаж. Но този човек никога не трябва да забравя, че след като никой не е могъл да види самата материя откакто светът е сътворен, то той казва, че "съществува" за нещо, което никой не е виждал. Единственото доказателство, с което разполага, е една илюзия, формирана в мозъка му.

При това положение можем ли да кажем, че "материята" е наименование, което хората са дали на илюзията (образите), която виждат?

Ето това е едно изключително правилно определение. Всичко, което човек знае за живота, се състои от това, което види с очите, чуе с ушите, докосне с ръцете си, с една дума от това, което възприеме чрез сетивните си органи. Досега хиляди пъти сме се срещали с милиони детайли като звездите в космоса, земята, на която живеем, милионите хора, изпълващи земята, всяко едно живо същество, което виждаме наоколо, нашият дом, мебелите в дома ни, столът, на който седим в момента, книгата, която държим в ръка. Но съществува един много съществен факт, който хората пренебрегват: Нито един човек досега не е успял да види първоизточниците на нито едно от гореизброените неща.

Хората виждат единствено формираните в мозъка копия на всеки един от заобикалящите ги детайли. Но всички те вярват в съществуването на нещото наречено "материя", което никой не е виждал. В действителност обаче материята не е нищо друго освен наименованието, което хората са поставили за обозначаване на образите, които виждат. Не е възможно нито един човек да знае какво представлява самата материя, защото нито един от тях никога не е осъществявал контакт със самата материя.

Във външния свят, който приемаме, че съществува, властва пълна тъмнина и дълбока тишина

Дори и да предположим, че навън съществува един свят, то този свят би трябвало да е напълно противоположен на света, който хората виждат. Защото навън не съществуват понятията като светлина, цвят или звук. Т.е. човекът, който твърди, че съществува материален свят, приема и съществуването на едно ужасяващо място, където властва пълна тъмнина и тишина, където няма светлина и нито един от цветните нюанси. Нека разгледаме ситуацията по-подробно.

Когато обяснихме как протича процеса на виждане, ние споменахме, че светлината, която приемаме отвън, поражда определени действия на очните клетки и тези действия формират образец, от който се появяват зрителните ни възприятия. Съществува обаче друго нещо, което трябва да отбележим. В действителност светлината, такава каквато я възприемаме, не съществува извън мозъка ни. Светлината, която ние познаваме и разбираме, също така е формирана в нашия мозък. Това, което ние наричаме светлина във външния свят, която се допуска, че е извън мозъка ни, се състои от електромагнитни вълни и енергийни частици, наречени фотони. Когато тези електромагнитни вълни или фотони достигнат до ретината, се появява светлината, такава каквато я знаем. Ето как е дефинирана светлината в учебниците по физика:

Терминът "светлина" се използва за назоваване на електромагнитните вълни и фотоните. Същият термин се използва във физиологията в смисъл на чувството, което човек изпитва, когато електромагнитните вълни и фотоните проникнат в ретината на окото. Както от обективна, така и от субективна гледна точка "светлината" е вид енергия, появяваща се в окото на човек, която той усеща с помощта на ретината чрез ефектите на зрението. 1

Следователно светлината се появява в резултат на ефекти, които някои електромагнитни вълни и частици предизвикват у нас. С други думи, навън няма и светлина, която да създаде образите, които виждаме в мозъка си. Там властва пълна тъмнина. Съществува само енергия. И когато тази енергия достигне до нас, ние виждаме един цветен, ярък и изпълнен със светлина свят.

В света, който се твърди, че съществува извън мозъка ни, също така няма и цветове. Отвън съществуват само електромагнитни вълни с различни амплитуди и честоти. Това, което достига до нашия мозък, е енергията, идваща от тези вълни. Както споменахме по-горе ние наричаме това "светлина", но това не е светлината, която ние познаваме - светеща и бляскава. Тя е просто енергия. Когато мозъкът ни интерпретира тази енергия, измервайки различните честоти на вълните, ние започваме да виждаме "цветове". Дори и да приемем, че съществува един външен свят обаче в този свят нито моретата ще са сини, нито тревата зелена, нито почвата кафява, нито пък плодовете разноцветни. Те изглеждат така поради начина, по който ги възприемаме в мозъка си.

В "Изумителният мозък" Р.Орнщейн и Р.Ф.Томпсън излагат начина, по който цветовете се формират, така:

'Цветът' сам по себе си не съществува във външния свят; той съществува единствено в окото и мозъка на виждащия. Предметите отразяват много различни по дължина вълни от светлина, но самите светлинни вълни нямат цветове.2

Тази информация ни показва, че понятия като светлина, тъмнина, бяло, зелено, жълто, прозрачно се състоят единствено от формирани в мозъка възприятия и са напълно относителни. В действителност във външния свят няма нито светлина, нито цветове. Интерпретацията зависи изцяло от нас самите. Грешка или структурно различие, които биха възникнали в окото, ще превърнат достигналите до него фотони в различни електрически сигнали и зрителният център в мозъка, въпреки че е с едни и същи особености, ще стане причина за възприемането на преработените от окото сигнали на един и същи предмет по много различен начин. Така например далтонистите възприемат и интерпретират определени цветове по много по-различен начин от хората с нормално зрение.

Ето така, извън нашия мозък не съществуват нито цветове, нито светлина. Съществува само енергия, която се движи под формата на електромагнитни вълни и частици. Както цветовете, така и светлината съществуват единствено в мозъка ни. Т.е. ние виждаме един лимон като жълт просто защото той е жълт. Причината за това, че виждаме лимона жълт е, че интерпретацията на достигналата до очите ни енергия, която мозъкът извършва, ни кара да го възприемем като жълт.

Заключението, което трябва да направим тук, е следното: всяко качество, което вярваме, че принадлежи на предметите, не е във "външния свят", а в мозъка ни. Но тъй като ние никога няма да можем да преминем отвъд възприятията си и да достигнем до външния свят, то ние никога не бихме могли да докажем съществуването на материята и цветовете. Известният философ Бъркли признава този факт със следните думи:

Ако едно и също нещо може да бъде червено и топло за някои и обратното за други, то това означава, че ние сме под влиянието на недоразумения и че "нещата" съществуват единствено в мозъка ни.3

Същото е в сила и за звуците. Във външния свят, който смятаме, че е безусловно съществуващ, така както няма светлина и цветове, така няма и звук. Там властва една гробна тишина. Повечето хора смятат, че във външния свят има някакви звуци и ние ги чуваме чрез ушите си. Така например човек, който е увеличил докрай звука на музикалната си уредба, смята, че от нея излиза много силен звук и той чува този звук. В действителност обаче навън, т.е. извън човешкия мозък, няма никакъв звук. Целия свят се намира в пълна тишина.

В света извън мозъка ни има само вибрации. Тези вибрации от своя страна могат да бъдат превърнати в звукове единствено посредством ушите и мозъка ни. Т.е., докато няма ухо или мозък, които да осъществят процеса на чуване, няма да има и звук. Материалния свят, който хората твърдят, че съществува, е място, където не може да бъде чут гласа на нито един човек, нито една мелодия, бучене на вятъра, или дори шумоленето на листо, това е едно напълно тъмно място, където властва тишина, която е отвъд силата на човешкия разум.

Как ще докажем съществуването на "материята", до която никога не сме достигали?

Доказване на съществуването на материалния свят, до който никога по никакъв начин не сме могли и няма и да можем да достигнем, също е невъзможно. Доказателствата, които могат да бъдат представени в това отношение, също няма да бъдат нищо повече от една илюзия, която изживяваме в мозъка си. А доколко е разумно да представяме една илюзия като доказателство?

Разбира се, защитаването на нещо такова е изключително неразумно. Човек ако пожелае, въпреки всички изложени досега истини, може да продължи да твърди, че извън него съществува един изключително ужасяващ, напълно тъмен и изпълнен с тишина свят. Разбира се, той е свободен да си мисли това. Но е напълно неразумно да настоява върху съществуването на нещо, доказателството, на което е очевидно невъзможно.

Преди всичко, колкото и опити да прави, колкото и поддръжници да събере, колкото и страстно да защитава през целия си живот твърдение като това, той не може да го докаже. Нещо повече, дори и да приемем, че това нямащо доказателство твърдение е вярно, за него няма да има нищо, което да се промени и човек отново ще продължи да живее в един свят, който се състои само от илюзия, няма да може да излезе извън черепа си дори и за миг.

Въпреки всичко това, човек, който казва "извън мене съществува един свят, съществува материя, дървета, поля, къщи, хора" и целият този материален свят е едно към едно същият с този, който вижда, е свободен да продължава да заблуждава себе си. Защото това е въпрос на вяра и е негов собствен избор.

Когато един ден настъпи смъртта и се изправи лице в лице с отвъдния живот обаче ще разбере, че не е живял в свят, какъвто си е представял, че земята е напълно различна от това, което той е смятал, и че е прекарал целия си живот заслужавайки себе си, но вече ще бъде късно за компенсация.

Във връзка с тези хора в Корана Бог е повелил следното:

Те добре познават земния живот, ала нехаят за отвъдния. (Коран, 30:7)