Описаният в Корана Вярващ

Ислямът има един-единствен принцип: да се служи само на Аллах. В исляма изпълнението на това правило в живота е първостепенно. Всички останали неща, които не са базирани на този принцип, са извън исляма и принадлежат на “невежеството”. Но в действителност тази изразена с едно изречение истина носи много по-дълбоко значение, отколкото хората си мислят. Това е така, защото някои хора от “невежото общество” се смятат за вярващи и си мислят, че не се прекланят на никой друг освен на Аллах. И тъй като нито един от тях не слага срещу себе си статуя, на която да се прекланя, когато отслужва молитвата (тя обикновено бива отслужвана от байрам на байрам или в по-добрия случай от петък на петък), то те си въобразяват, че са напълно прави да си мислят, че служат единствено на Аллах. Но истината съвсем не е такава. Това погрешно схващане за “преклонението” се дължи на факта, че е разбирано единствено като “да се поклониш пред някого”. Не трябва да търсим значението на думата “преклонение” в погрешното и ограничено определение, което “невежото общество” дава, а в айятите на Корана:

“Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат.”(Сура Аз-Зарийат, 56)

В горния айят се съобщава, че Аллах е създал джиновете и хората, “за да служат единствено на Него”. Разбира се, вярващият отговаря на това описание, т.е. той е човек, който “се прекланя на Аллах” в съгласие с Божието сътворение и както е казано в айята, не прави нищо друго освен да Му служи. В долу цитирания айят се обяснява какво означава да си божий раб и как се става раб на Аллах:

“Кажи: “Моята молитва и моето служене, и моят живот, и моята смърт са за Аллах, Господа на световете.”( Сура Ал-Анам, 162)

Както ни съобщава айятът, служенето на Аллах не обхваща само молитвата и преклонението на човек, а целия му живот, дори и неговата смърт. Вярващият е човек, който прекарва целия си живот в служене на Аллах. В замяна на това той ще получи Божието благоволение, милост и вечния рай – нещо, чиято стойност е трудно да бъде разбрана от някой, който е чужд на исляма. От друга страна, да насочиш живота си към цели, различни от служенето на Аллах е (според езика на Корана) “идолопоклонничество”, т.е. съдружаване с Аллах. През цялата човешка история пророците са призовавали хората да се откажат от съдружаването с Аллах. Според това, което съобщава Коранът, всички “невежи общества” са съдружаващи общества. Поради тази причина голяма част от хората по света днес са последователи на една религия с много богове. В този многобожен свят вярващите общества могат да изживеят истинската вяра само ако служат единствено на Аллах. Вярващите казват само това:

“Кажи: “О, хора, ако се съмнявате в моята религия, то аз не ще служа на онези, на които вие служите вместо на Аллах, а ще служа на Аллах, Който ви прибира душите. И ми бе повелено да съм от вярващите.””(Сура Юнус, 104)

Добре, тогава как човек служи на Аллах? Как той прекарва живота си, който се състои единствено от тази служба? Дали той прекарва целите си дни в “мъчение” в някоя “обител на дервиши” или “място за размишление”, както се смята в невежите общества. Дали той следва модела на бездеен, апатичен и затворен в себе си човек?

Не... Той не живее според образеца за “вярващ”, който “невежите” са измислили, а според модела за “вярващ”, на който Аллах ни учи в Корана. Тъй като той не изпитва необходимост да се представя пред другите за “вярващ”, то той не се изтощава от това да следва традиционния модел за “вярващ”, който е вън от Корана. Той живее единствено за Аллах, работи единствено за Аллах и използва всички възможности, които му се предоставят, за да склони Аллах.

Трябва да се знае, че – противно на това, което си мислят тези, които не познават истинския ислям – това не е път, който въвлича човека в затруднения и който го лишава от “сладостите на живота”. Точно обратно, само човек, който е Божий раб, може да бъде изключително свободен, спокоен, жизнерадостен и щастлив. Той се е освободил от оковаващото го робство на “фалшивите богове”. От него са се отдалечили милионите страхове като: “какво мислят хората за мен?”, “ако еди кой си не ме обича, аз какво ще правя?”, “какво ще стане, ако ме изхвърлят от работа?”. Освобождавайки се от натиска от служенето на милионите безпомощни, жестоки, безмозъчни и непосилни въображаеми богове, той се привързва към Аллах – всесилния, притежателя на вечния разум и красота, държащия всичко под контрола си, притежателя на вечната нежност и справедливост. Той, както ни се съобщава в Корана “, се обвързва с най-здравата връзка”. В айята е казано следното:

“Няма принуждение в религията. Отличи се вече истината от заблудата. Който отхвърли сатаните и повярва в Аллах, той се обвързва с най-здравата връзка, която не се къса. Аллах е всечуващ, всезнаещ.”(Сура Ал-Бакара, 256)

Всъщност, за способността на пророците, които приканват за служене единствено на Аллах, да освобождават и “снемат бремето и оковите” в Корана е съобщено така:

“Онези, които следват Пратеника, неграмотния Пророк, когото откриват записан у тях в Тората и Евангелието. Той им повелява одобряваното и ги въздържа от порицаваното, и им разрешава благините, и им възбранява скверностите. И снема бремето и оковите, които са на тях. Които повярват в него и го почитат, и го подкрепят, и следват Светлината, низпослана с него, тези са сполучилите.”(Сура Ал-Араф, 157)

В един друг айят Аллах описва вярващите така:

“За мюсюлманите и мюсюлманките, вярващите мъже и вярващите жени, набожните мъже и набожните жени, искрените мъже и искрените жени, търпеливите мъже и търпеливите жени, смирените мъже и смирените жени, мъжете, раздаващи милостиня, и жените, раздаващи милостиня, говеещите мъже и говеещите жени, и целомъдрените мъже и целомъдрените жени, и мъжете, често споменаващи Аллах, и споменаващите жени ­ Аллах е приготвил за тях опрощение и огромна награда.”(Сура Ал-Ахзаб, 35)

Вярващият има една чувствителна и близка връзка с Аллах. Аллах е единственият му приятел, единственият му помощник. Близката връзка между Св. Ибрахим и Аллах, за да бъде пример за мюсюлманите, е описана по следния начин в Корана:

“Рече: "Виждате ли онези [идоли], на които сте служили, вие и древните ви предци? Те са мои врагове, а не Господът на световете, Който ме е сътворил и ме напътва, и Който ме храни, и ми дава да пия, и ако се разболея, Той ме изцелява, и Който ще ме умъртви, а после ще ме съживи, и на Когото се надявам да ми опрости греха в Съдния ден. Господи, дари ми мъдрост и ме приобщи към праведните! И стори достойно споменаването ми пред идните [поколения], и ме стори да бъда от наследниците на блажения Рай! И опрости баща ми! Той наистина е от заблудените. И не ме опозорявай в Деня, когато [тварите] ще бъдат възкресени, в Деня, когато нито богатство, нито синове ще помогнат.”(Сура Аш-Шуара, 75-88)

В Корана е описан по следния начин примерът за вярващия, който живее със спокойствието от това, че служи единствено на Аллах, и човека, който съдружава с Аллах безброй много богове.

“Аллах дава пример за човек с [много] господари, каращи се помежду си, и човек, подчинен само на един мъж. Нима двамата са равни? Слава на Аллах! Ала повечето от тях не знаят.”(Сура Аз-Зумар, 29)

Една от най-важните характеристики на вярващия е това, че той се е освободил от високомерието, самохвалството, с други думи – от това да обожествява себе си. Ето така той се научава да бъде под закрилата на Аллах. Той не се затваря в себе си затова, защото не харесва себе си, той постоянно се развива. Вярващият, за който се говори в Корана, с всеки изминат ден се приближава все повече до признанието. Скромността му се отразява във всичките му действия. В един айят Аллах дава следния пример за скромните си раби:

“Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по земята с кротост и ако невежите им отправят думи, казват: “Мир!” [и отминават];”(Сура Ал-Фуркан, 63)

Най-голямата заблуда на тези, които отвръщат поглед от Аллах, е самохвалството, високомерието, а те дори се и самообожествяват. В Корана е споменато по следния начин за хората, които, въпреки че съвестта им вижда и приема правилните неща, поради своето високомерие стават надменни и бягат от правилното:

“И ги отрекоха с гнет и надменност, въпреки че душите им се убедиха в тях. Виж какъв е краят на сеещите развала!”(Сура Ан-Намл, 14)

Обратно на отричането (на истината) и отклоняването от правия път на високомерните хора, животът на вярващия преминава в старанието да върши задълженията, с които Аллах го е натоварил. Най-голямата пречка, която ще излезе на пътя на вярващия, ще бъде неговата личност (nafs). За онази страна на личността, която призовава към злото, е съобщено в Корана по следния начин:

“И не оневинявам себе си. Наистина душата повелява злото, освен онази, която моят Господ помилва. Моят Господ е опрощаващ, милосърден.”( Сура Юсуф, 53)

Животът на вярващия преминава в непрекъсната борба с неговата личност, която го подтиква към лошото. Вярващият се противопоставя на препоръчаните му от неговата личност всевъзможни алтернативи, които винаги са против благоволението на Аллах. Той побеждава с усърдие, решителност, смелост и търпение своята личност, която се опитва да го отклони от правия път, използвайки разнообразни пречки като страх, досада, отчаяние и слабохарактерност. Той никога не се отклонява от пътя, защото това е пътят на Аллах, неговият единствен приятел, помощник и опора.

Разбира се, борбата на вярващия не се ограничава само до борба със своята личност. В Корана има една тема, за която доста често, било пряко или по заобиколен начин, се споменава: Повеляване на одобряваното и възбраняване на порицаваното.

Както е споменато и в айятите на Корана, вярващият е халифът на Аллах на земята – земята му е поверена. Той извършва една голяма идейна борба срещу тези, които спират хората от пътя на Аллах и ги потискат и угнетяват, защото това е едно задължение, за което е съобщено в Корана.

Само едно общество от хора, ръководени от морала на Корана, може да изживее истинската справедливост и почтеност. Вярващият е човек, който живее за благоволението от Аллах, за да пази правосъдието между хората и да ги напътва към праведност. Независимо колко тежки са задълженията им, вярващите никога не отстъпват от морала, на който ги учи Аллах. Тази тяхна характерна черта е спомената по следния начин в Корана:

Онези, които, ако ги утвърдим на земята, отслужват молитвата и дават милостинята закат, и повеляват одобряваното, и възбраняват порицаваното... При Аллах е завършекът на делата.”(Сура Ал-Хадж, 41)

Що се отнася до хората, които не се боят от Аллах, независимо от това с каква задача ще се заловят, те се стремят единствено към собствените си облаги и навлизат в надпреварата за притежание на постове, слава, богатство и имоти. Поради тази причина в живота на едно общество, състоящо се от такива хора, никога не може, в истинския смисъл на думата, да се създаде спокойствие и щастие. Вярващите, от своя страна, полагат големи усилия при всяко едно обстоятелство да въздържат хората от порицаваното, да ги насърчават към добри деяния, да служат за пример и да повеляват одобряваното. В тези свои усилия те никога не се отпускат. Твърдият характер на вярващите е описан в Корана по следния начин:

И с колко пророци се сражаваха огромни множества, но те не изнемощяваха от онова, което ги сполетяваше по пътя на Аллах, и не проявяваха слабост, и не се огъваха. Аллах обича търпеливите. Думите им бяха само да кажат: “Господи наш, опрости греховете ни и нашата невъздържаност в делата, и укрепи нашите стъпки, и ни помогни срещу невярващите хора!” И въздаде им Аллах наградата на земния живот, и прекрасната награда на отвъдния. Аллах обича благодетелните. О, вярващи, ако се покорите на неверниците, те ще ви тласкат назад [към неверието] и ще се върнете губещи.”(Сура Ал-Имран, 146-149)

Една от най-съществените характеристики, която отличава искрения вярващ от вярващия-лицемер, е това, че те не очакват никакво възнаграждение от хората, когато им разясняват вярата. Неговата цел не са парите, богатството, постът или одобрението от хората, а единствено спечелването на удовлетворението на Аллах. Той търси единствено “отплатата” (възнаграждението) си от Аллах. По този въпрос в Корана има много айяти, които ни дават примери от образцовия морал на пророците. Някои от тях са следните:

“[Нух:] И да се отвърнете, аз не съм търсил отплата от вас. Моята отплата е единствено от Аллах. И ми бе повелено да съм отдаден Нему “(Сура Юнус, 72)

“[Пророците-] те са онези, които Аллах напъти. Следвай техния прав път! Кажи: “Не искам от вас отплата за това. То е само напомняне за народите.””(Сура Ал-Анам, 90)

В същото време мюсюлманинът притежава висш морал. Тъй като той не е човек, който тича след земните дребни събития, то той е спокоен, толерантен и опрощаващ. Той действа не с чувствата си, а с разума си и не се разгневява. Той е благороден, доброжелателен и тактичен. Тези прекрасни характеристики на вярващите са посочени по следния начин в Корана:

“И те търпят, стремейки се към Лика на своя Господ, и отслужват молитвата, и раздават скрито или явно от онова, което Ние сме им дарили, и отблъскват с добрина злината, за тях е Последната обител.”(Сура Ар-Раад, 22)

“Те раздават и в радост, и в беда, и за сдържащите гнева си, и за извиняващите хората, - Аллах обича благодетелните.”(Сура Ал-Имран, 134)

“Придържай се към снизхождението и повелявай приличието, и страни от невежите!”(Сура Ал-Араф, 199)

“Възмездието за злина е злина като нея. А който извинява и се помирява, неговата награда е при Аллах. Не обича Той угнетителите.”(Сура Аш-Шура, 40)

“И които не свидетелстват с измама, и ако минат край празнословие, отминават достойно.”(Сура Ал-Фуркан, 72)

“И дават храна ­ въпреки че и те я обичат ­ на нуждаещ се и на сирак, и на пленник.”(Сура Ал-Инсан, 8)

Трябва обаче да споменем и това, че и вярващият ще допуска грешки. Причината за това е, че той е човек и Божий раб. Но праведният мюсюлманин веднага иска прошка за грешките си от Аллах и напълно ги поправя. Нито една грешка не го подтиква към отчаяние, защото той е под закрилата на Божията милост. Тази тема е подчертана в Корана по следния начин:

“И за онези, които щом сторят непристойност или угнетят сами себе си, споменават Аллах и молят опрощение за своите грехове, ­ а кой освен Аллах опрощава греховете? ­ и не упорстват в своите деяния, знаейки.”(Сура Ал-Имран, 135)

Приятелят на вярващия е Аллах, а приятелите на Аллах са останалите вярващи. Ако някой е враг на Аллах, дори и да е най-близкият му, той повече не му е приятел. От друга страна, той приема за свой брат всеки вярващ, който се е обвързал с Аллах, дори и да няма някаква обща връзка помежду им – като род, социален статус или материални възможности – освен вярата. Той достига до възвишеността да обича заради Аллах; да обича хората, от които Аллах е доволен.

Също така разумът на вярващите е бистър. Тъй като той се е доверил на Аллах и Му се е отдал, то няма ненужни страхове, притеснения или мъка, които да разбъркват мозъка му. Той притежава “чист разум”. Поради тази причина той може да размишлява в широк аспект, да разбира тънкостите и заплетените страни на събитията. Той е надарен със знание, благоразумие и разум.

Той е на земята за кратко време. Той ще бъде обучен, с всеки изминат ден душата му ще се пречиства все повече и повече и ще бъде подготвен за истинския си дом – отвъдното. То е изпълнено с прилягащите на всеки праведен Божий раб слава и чест.