Християните, Противопоставящи Cе Hа Tриединството, Oт Никея До Днес

Вярата в триединството от векове е била отричана от множество хора, общества и секти от Християнския свят. Някои общества напълно се противопоставили срещу вярата в троицата, други пък отрекли само някои части на това погрешно вярване. Представителите на обществата, които отрекли триединството, във всеки един период на историята били подложени на много голям натиск. Били прогонвани от земите си, отлъчвани от църквата, изгаряни живи, убивани чрез мъчения. Насилията обаче не били достатъчни за изтриването им от историческата сцена. Много голяма част от опонентите на триединството останали предани на вярванията си и не престанали да казват, че „Бог е един и единствен”. Арианците, на които обърнахме внимание в предходните глави на книгата, били предводителите на въпросните Християнски „анти-тринитариани” (противници на троицата). След това се появили множество групи, които последвали стъпките на Арианците.

Противниците на троицата

Едно от анти-тринитариалните движения, появило се след Арий, била Келтската Църква, основана в Ирландия (Celtic Church of Ireland). Тази църква, напълно изолирана от континента Европа, била основана и развита по „Арианска” линия. Вярата в триединството била чужда за Ирландия до 664 г., когато Католическата Църква официално получила власт над Ирландската Келтска Църква.

Ирландската Църква се отличавала с една значителна особеност, показваща приликата й с Назаретското учение: вярност към Юдейските източници. Келтската Църква вярвала, че „Исус (м.н.) прецизно спазвал Юдейските закони”, и поради тази причина придавала голямо значение на Стария завет.79 Тази тенденция била толкова силна, че продължила дори след като Църквата преминала под властта на Рим. През 754 година някои Католически свещеници, твърдейки, че „ирландските свещеници не отдават значение на светите писания на Църквата, че отричат писанията на църковните лидери и не вземат под внимание решенията на съборите”, се оплакали от това.80 Но и тази съпротива на Келтската Църква не след дълго била сломена. Ето така, с този процес, който започнал през четвъртото столетие, Католическата Църква започнала да се изчиства от всички уж „отклонили се от правия път”. Тези отстранени движения обаче отричали изкривеното учение, което обожествява Исус (м.н.), и проповядвали вярата единствено и само в Бог. По този начин Католическата Църква се превърнала в най-големия авторитет на Западния свят.

Съборите са се превърнали във важни повратни точки в Християнската история. Събори като Никейския, Константинополския, Хвитбиския и Ватиканския, който бил организиран през 1870 и продължил около година, са изиграли голяма роля във формирането на днешния вид на Католическото мислене.

Православни и Протестанти

Въпросната хегемония на Католическата Църква се разклатила през деветото столетие с едно разцепление, случило се в самата нея. Източните Църкви, а именно тези, свързани с патриаршиите в Истанбул, Йерусалим, Антакия и Александрия, които от дълго време били в конфликт с Римската Църква, окончателно се отделили от Римокатолическата Църква. Всъщност конфликтът между Римската Църква и Източните Църкви бил на политическа основа и възникнал, след като Римската империя се разделила на две – Източна и Западна част. В продължение на векове между двете страни се появявали разнообразни разногласия. Накрая в резултат на освещаването от Свещената Римска империя на германските нации от Римската Църква връзките между двете страни напълно се разкъсали. Най-ясно очертаната от множеството разлики между двете страни била тази, че Римската Църква използвала като свещен език латинския, а Източните Църкви – гръцкия.

Източните Църкви, или с други думи Православните Църкви, след като се отделили от Рим, не успели да оформят йерархия помежду си. Патриаршията в Истанбул винаги изглеждала като по-висша, а останалите били независими помежду си. Нещо повече, с течение на времето настъпили нови отцепвания и се образували национални църкви. Държави като Армения, Гърция, България, Сърбия и Русия основали свои национални църкви през различните периоди.

„Не узна ли ти, че на Аллах принадлежи владението на небесата и на земята, и нямате освен Аллах нито покровител, нито избавител?” ( (Коран, 2:107)

Католическата Църква от своя страна, без да претърпи никакво друго продължително разцепване, продължила своята хегемония в Европа до 16-и век. Един свещеник на име Мартин Лутер, появил се в Германия през 20-те години на 16-и век, бил човекът, който разклатил тази хегемония. „Протестантското” движение, развило се под водачеството първо на Лутер и после на свещеници като Калвин и Цвингли, представлявало голям протест срещу властта на Римската Църква и Папата. Протестът бил както много голям, така и много кървав. В продължение на повече от век Европа станала свидетел на непрестанните войни между Католици и Протестанти. Зад тези войни, въпреки че изглеждат „религиозни”, отново стояли политически интереси. Зад тях стояли конфликтите на интереси на принцовете, които не искали да живеят под владичеството на Папата и да му плащат данъци, и кръговете, които не искали да се прекрати тази хегемония. Най-кървавата разправа между двете страни бил сблъсъкът, който продължил от 1618 до 1648 г. без прекъсване и поради тази причина бил наречен Тридесетгодишната война. След този кървав период, който завършил със смъртта на повече от една трета от населението на Европа, между двете страни било постигнато дълготрайно споразумение. Равновесието, установено с подписването в края на Тридесетгодишната война на известния Вестфалски мир, оттогава досега не се е променило много.

Докато Протестантите отричат властта на Папата, те не я заместват с друга такава. Поради тази причина Протестантството, противно на йерархията в Католическото Християнство, се развило като изключително хлабава и „либерална” религия. Почти всяка държава формирала своя национална църква. Успоредно с тези се развили още множество различни движения и секти. Поради тази причина днес съществуват стотици видове Протестантство, стотици различни Протестантски църкви. Голяма част от тях действат в Северна Европа и САЩ.

Появата на Протестантството било от голямо значение и от гледна точка на движенията, противопоставящи се на троицата. Протестантите, както споменахме, се спасили от владичеството на Католическата Църква. Това била една голяма свобода както от йерархична гледна точка, така и от гледна точка на основните Християнски вярвания. Вече сами четели Святата Книга и сами си я тълкували. В резултат на това някои Протестанти, макар и една малка част от тях, забелязали една много важна истина: троицата, която формира основата на Католическото вярване, няма никаква опора в Новия завет. И дори било очевидно как някои пасажи отричат това вярване. В тези пасажи се обяснявало, че Бог е „Един и Единствен”, в основната логика на Новия завет обаче никъде не било споменато вярване в „тройно единство”.

Ето така някои Протестанти, всъщност много малко на брой, достигнали до това заключение и отрекли триединството. По този начин се родила Унитарианската Църква.

„И рекоха: „Аллах се сдоби със син.” Пречист е Той! Да, Негово е всичко и на небесата, и на земята. Всички се покоряват на Него.” (Коран, 2:116)

Християните, „защитаващи единобожието”

Лутер, подобно на Калвин и Цвингли, е изиграл значителна роля в появата на Протестантството.

След Протестантската реформа Християните започнали да четат Новия завет независими от Католическите вярвания. В резултат на това в Италия се развило първото Християнско движение, което приемало за невярно триединството. Движението, започнато от Лелио Сочини (1525-1562) и братовчед му Фаусто Сочини (1539-1604), по имената на основателите си става известно като Сочинизъм (Socinianism). Сочинистите се разраснали чрез провеждането на тайни събирания. Католическата Енциклопедия (The Catholic Encyclopedia) обобщава вярата на това движение така:

„(Според Сочинистите) Няма нищо като троица. Исус (м.н.) не е от същата същност с Господ или със Светия Дух (и следователно не е Бог)...”81

Сочинистите били изложени на различни видове натиск. Не след дълго Църквата ги отлъчила. Фаусто Сочини казвал: „Исус (м.н.), който е получил откровение от Бог, със святостта на живота си, разбира се, че ще бъде по-различен от останалите хора. Той е притежавал Божествена проницателност и Божествено вдъхновение, но в никакъв случай не е бил създател. Надарен с несравнимо правомощие, той е бил изпратен на човечеството поради един дълг.”82 Сочини, който отричал троицата, защитавал това, че Личността на Бог е една и че би било неразумно да се говори за три същества. Сочинисткото учение достигнало чак до Англия. Но това силно безпокояло Църквата. Това смущение било изразено от Норвежкия съюз на епископите по следния начин:

„Сочини, който е отклонен от Анти-Тринитарианите и Новите Арианци, които се страхуваме да не увредят Християнството, отклонява от правия път мислите на Християните.”83

През същия период женевецът Мигел Серветус, който разпространявал подобни на Сочинистите идеи, и по-специално се противопоставял по радикален начин на вярата в троицата, поради идеите си бил завързан за кол и изгорен от Калвин. По време на изгарянето му книгата, която той написал против троицата, била завързана на шията му. Серветус поддържал твърдението, че Християнството било покварено на Никейския събор, и написал, че за да може хората да се спасят от тази поквара, те трябва да се завърнат към източниците преди Никейския събор. През 1638 г. били започнати нападения срещу Сочинистите. Били затворени колежите в Роков и множество хора, които приели единобожието, били изгорени живи.

„Да! Който всецяло се е отдал на Аллах и е благодетелен, ще има наградата си при своя Господ. И не ще има страх за тях, и не ще скърбят.” (Коран, 2:112)

Унитарианското (Единобожно) движение, което поело наследството на Сочинистите, възникнало в края на 16-и век в Трансилвания и след това се разпространило, започвайки с Полша, по всички краища на Европа. В един уебсайт на Унитарианската Църква е обяснена по следния начин появата на Унитарианското движение:

„Първите Християни имали различни вярвания относно Исус (м.н.). Сред тях било и вярването, че Исус (м.н.) не е Бог. Но докато доктрината за триединството, представяна като Баща, Син и Светия Дух, била налагана насила, хората, които вярвали в различно от това вярване, били обявени за еретици. През 16-и век Християнските хуманисти внимателно изследвали Евангелието и не открили триединството в Светите писания. Така както според Евангелията Исус (м.н.) потвърждава, те също приемат и потвърждават, че Бог е един и единствен. След това те приели името Унитарианци. Унитарианците, въпреки смазващото противоречие и натиск от страна на Православните, основали църкви, подхождащи на рационалните им идеи, и давали проповеди по религиозните въпроси. Те постъпили така, че да подкрепят религиозната свобода на всеки. Тъй като вярата е един Божий дар, то никой не трябва да бъде каран насила да приеме нежелана от него религия.”84

Документът „Раковски Катехизис” (“Racovian Catechism”), който е издаден от полските Унитариански свещеници и в който е подчертана идеята за Единствен Бог, се превърнал в един от най-значителните източници на движението. В този документ се отрича вярването в изкуплението. В документа „Раковски Катехизис” пише следното:

„Представата на тези, които приписват божественост на Месията Исус (м.н.), не само че противоречи на чистата логика, но в същото време е в противоречие и със Светите Писания. Освен това тези, които вярват, че не само Бащата, но и синът и Светият Дух, т.е. Единият Бог, са три различни същества, допускат една голяма грешка. Бог... със сигурност е един и поради тази причина тези, които се появяват с обяснението за един нов Бог, състоящ се от три независими същества, напълно противоречат на тази същност... Според записките относно случилото се в периода преди и по време на Никейския събор до известно време след събора Бащата е бил известен и приеман за истински Бог. Тези, които се противопоставяли на това, били третирани като еретици...”85

Една от инквизициите, чието име се споменава най-често по отношение на решенията, политическото и религиозното й пълномощие, е Римската инквизиция, формирана през 1542 от Павел III. Тази инквизиция дълги години се борела срещу защитниците на всички видове идеи противни на Католическите, и най-вече срещу последователите на Калвин и Лутер.

Унитарианците имали влияние през 18-и и 19-и век, и то най-вече в англосаксонския свят. Били основани Унитариански църкви първо в Англия, а след това и в САЩ. Тези хора, които са убедени, че ако повярват в Бог не само Християните, но всички хора, то тогава могат да получат спасение, нарекли себе си Унитарианци. Унитарианската и Универсалистката Църква, които се развили независимо една от друга, се обединили през 1961 година. Нова Католическа Енциклопедия (The New Catholic Encyclopedia) обобщава съвместните вярвания на Унитарианските Църкви така:

„Исус (м.н.) (според Унитарианците) не е единственият Божий Син и Спасител, а религиозен лидер, заел своето място сред традицията на Юдейските пророци. Поради тази причина „религията, основана на Исус (м.н.)” (т.е. традиционното Християнство), трябва да бъде заменена с „религията на Исус (м.н.)”. Святата Книга трябва да бъде разглеждана в светлината на разума и науката и да бъде приемана не като неоспорим източник, а като произведение, написано от човешка ръка.”86

С една дума, Унитарианството също приема Исус (м.н.) като Юдейски пророк, какъвто е в действителност, и разбира понятието „син”, използвано за него в Новия завет, в метафоричния му смисъл. Унитарианството потвърждава истината, че Бог е един и единствен. В един уебсайт основите на вярата на Унитарианците са описани по следния начин:

„Основите на вярата на Унитарианците се състоят от единството на Бог, обич към Бога и хората и вяра в един вечен живот... Проявяват уважение към паметта на Исус (м.н.), но отричат неговата „Божественост” и не приемат това, че е „безгрешен”. Гледат на Християнските Свети Писания като на удостоверение на човешкия опит, но твърдят, че тъй като авторите са хора, то те могат да грешат... Приемат, че през всеки един период Бог изпраща пророци, които да покажат на хората правия път. Месията Исус (м.н.) пък приемат като най-възвишен сред тях...” 87

Мислите на Унитарианците за Исус (м.н.) са представени в уебсайта им така:

„Той (Исус (м.н.)) бе и все още е пътеводител за множество Унитарианци... Ние възприемаме човешкия живот и учението на Исус (м.н.) като продължение на традицията на големите Юдейски пророци и мъдреци. Той нито разруши, нито пък напусна тази традиция.”88

Унитарианците отричат една част от вярванията на традиционното Християнство и основават вярванията си на добрата нравственост, разум, прозорливост и Божията единственост:

„Ние на първо място вярваме в Божията единственост, че съществува само и единствено един Бог. За да не може никой човек да разбърка мозъка ни с непотребна философия, ние оказваме безкрайно голямо внимание на тази истина и чувстваме, че трябва да сме внимателни. Въпросът за съществуването на един-единствен Бог ни се струва много ясен. Това, което ние разбираме, е едно-единствено същество, един разум, един разумен деятел, Той не се е появил от нищо, притежава безпределно съвършенство и властта е в Неговите ръце. Ние се противопоставяме на доктрината за триединството...”89

„Ако Аллах искаше да се сдобие със син, Той щеше да избере от Своите творения което пожелае. Пречист е! Той е Аллах, Единосъщият, Покоряващият!” (Коран, 39:4)

Трябва обаче да отбележим и следното: днес една част от представите, които биват защитавани под името Унитарианство, съдържат някои елементи, които противоречат на вярата в Бог и Неговото откровение. Някои Унитарианци имат разбиране за един вид „хуманистична вяра”, която премахва религиозните заповеди и богослужения. Някои не приемат нито едно чудо. Например те дори отричат раждането на Исус (м.н.) без баща и чудесата, които той е показал на хората. А това е още едно отклоняване от Истината. В настоящата книга не се твърди, че Унитарианците са общност, представяща истинското Християнство от времето на Исус (м.н.), а са поместени единствено техните представи относно вярвания като троицата и епитимията. Разбира се, от изключително значение е, че между обществата, защитаващи троицата, съществува едно такова движение, но в никакъв случай не трябва да забравяме, че общности, подобни на тази, притежават различни изкривени вярвания, които противоречат на айятите от Корана.

Свидетелите на Йехова

Едно от множеството движения в Християнския свят, което отрича вярата в троицата, са Свидетелите на Йехова., Въпреки че в много отношения Свидетелите на Йехова се намират в съгласие с традиционното Християнство, но понеже отричат триединството, не се приемат за Християни. Очевидно е обаче, че Свидетелите на Йехова са възникнали от религиозните и културни учения на Юдейството и Християнството.

Според Свидетелите на Йехова вярата в троицата в Християнството не е вярване, което съществува в Библията. Те твърдят, че ако човек прочете от началото до края Библията (Петокнижието и Евангелието) без предубеждение за представата за триединство, по никакъв начин няма да бъде наведен на такава мисъл. Те защитават идеята, че вярата в троицата, както и ние подчертаваме още от началото на тази книга, е прибавена в Християнството след Исус (м.н.). Колкото и Свидетелите на Йехова да наподобяват на Евреите от гледна точка на вярата си в единствен Бог, тяхната вяра в Исус (м.н.) ги отделя от Еврейството. Свидетелите на Йехова акцентират на това, че те са истинските Християни, а останалите се намират в грешка, и казват така:

„Учението на Библията относно Бог и нейните цели са ясни, лесно разбираеми и разумни. Но учението на Християнските църкви не е такова. По-лошо, те противоречат на Библията. Освен това доктрината за триединството на Християнския свят изобразява Бог като един загадъчен три в едно Бог. Това учение обаче също не се открива в Библията.”91

Според статистическите данни на Свидетелите на Йехова от 2001 година по света живеят приблизително 6 милиона Свидетели на Йехова.

Влиянието на Ислямската религия в укрепването на Унитарианското движение

Когато разгледаме процеса на укрепване на Унитарианската Църква, пред нас се появява една много интересна връзка: въздействието на Османската империя върху укрепването на това движение.

Както обърнахме внимание и в предходните глави, през 16-и и 17-и век Трансилвания, която била Османска земя, била област, където единобожните вярвания били достигнали голяма сила. В своята проповед с наименование „Ислям, Америка и дилемата на Ятс” (“Islam, US, and Yeats' Dilemma”) свещеник Джек Донован от Унитарианската Църква във Флорида подчертава това развитие така:

„Някои Протестантски Християни – реформисти в Полша, Унгария и Трансилвания, започнали като основа на вярата да казват „Бог е един”: „Не съществуват измислени божества, съществува Бог”. Тази представа, която противоречи на всеобщите Християнски вярвания, се появява именно по онова време. Откъде води началото си предизвикващият смъртта израз? Когато през 1520 и 1530 Протестантството било още много ново и противопоставящо се на троицата, Мюсюлманската Османска империя била завладяла Хърватия, Унгария и Трансилвания.”92

Причината за укрепването на движението, приемащо като основа вярата в един Бог, което се родило сред Християнството на Османски земи, била, както множество историци и Унитариански теолози казват, обстановката на толерантност, създадена от Ислямската религия. Сюзън Ричи от Северната Унитарианска Универсалистка Църква (North Unitarian Universalist Church) обръща внимание на тази обстановка в своята проповед „Обещанието на постмодернизма към Унитарианската Универсалистка теология” (“The Promise of Postmodernism for Unitarian Universalist Theology”) така:

„Множество умерени международни историци приемат не само това, че политическото покровителство на Османската империя е предоставило възможност на Протестантството да се развие, но в същото време и в резултат на толерантността на Османското управление към местните традиции и религии протестантите са притежавали и известно влияние.”93

Силната единобожна вяра в Ислямската религия била голяма гаранция за Християните, които отричали вярата в троицата. Те лесно успели да изразят идеите си в границите на Османските земи, където властвала толерантност, създали своите църкви и силно укрепили Християнската единобожна традиция.

Връзката между Ислямската религия и Унитарианската Църква от векове е привличала вниманието на изследователите. Например Александър Шандор Унгвари разглежда този въпрос в книгата си „Реформацията на унгарските Протестанти през 16-и век под Османско владичество” (“The Hungarian Protestant Reformation in the Sixteenth Century under the Ottoman Impact”). Унгвари се спира на значението, което защитникът на единобожието Серветус, който разгледахме в предходните глави на книгата, отдава на Ислямската религия.94 Матурен Вейсер де Лакроз, който също взима като отправна точка в произведението си връзката между Сочинизма и Исляма, твърди, че трансилванските Унитарианци приемат, че съществува сходство между Унитарианството и Божието единство, разкрито в Корана.95

Унитарианският теолог Джек Донован обръща внимание в една от проповедите си на следните въпроси:

„Две Ислямски учения бяха станали широко разпространени и привличаха голямо внимание. Едното беше думите „Бог е един, не съществуват измислени божества, Бог съществува. Няма друго божество освен Бог”, които всеки ден се четяха на хората от минаретата на джамиите по време на призива за молитва. А второто беше „оказване на толерантност към всички религии”, което бе ясно изискване на Корана и въпрос, на който Пророкът Мохамед (м.н.) специално наблягал, защото всяка една религия е подчинение пред Бога... Когато адаптирате тези учения към Евангелието на Исус (м.н.), ще получите Унитарианството през 16-и век. Моята хипотеза е, че традицията ни дължи 450-годишен дълг на Исляма... Европейските Сочинисти, живели през 17-и и 18-и век, не са се поколебали да възхваляват Исляма като „чист монотеизъм” (единобожие), който поправил голяма част от религиозната дегенерация в Християнската църква. Хенри Стъбей, Джон Толанд, Артур Бъри, Уилям Фейк и Стивън Най също са Сочинистки писатели, които имат положително мнение за Исляма. Тези автори са видели теологичния Ислям – особено след като толкова силно са били обезпокоени от отклоняването на англиканското Християнство от най-старото Християнство – като път към светлината.”96

Марк Д. Морисън-Рийд от Унитарианската Църква в Торонто пък обяснява Ислямската религия в проповедта си „Ислямската връзка” (“The Islamic Connection”) така:

„Хюстън Смит бе написал: „Новостта, която Ислямът донесе, бе премахване на идолите от религиозната среда и съсредоточаване върху Бог, едно-единствено Божествено Същество, което не може да бъде забелязано от никого.” Ислямът, за разлика от Християнството, е извън всякакво съмнение Единобожен и за разлика от Еврейството не е ограничен с един-единствен народ. Може да започнем да свързваме Ислямската религия с нашата така: да приемем, че споделяме една обща историческа основа за разбирането на Божието единство.

Това, което спомага за формирането на мост от културна гледна точка между Християнството и Исляма, е толерантността на Исляма по време на Средновековието. Това Испанско Възраждане бе впечатлило човека, за когото твърдим, че е наш интелектуален праотец – Майкъл Серветус. Серветус е роден през 1511 година в Северна Испания. Въпреки че знаем само част от детайлите, оказали влияние върху живота на Серветус, ние не знаем с точност как са се развили идеите му или какъв е бил ускорителният фактор за отпечатване през 1531 г. на книгата му със заглавие „Грешките на троицата”... Докато Ислямът формирал политическите и интелектуални условия, спомагащи за възхода на идеите на Серветус на Запад, същевременно е създал и политическите условия за развитието и разпространяването на Унитарианството в западната част на Европа... В известен смисъл ние дължим много на Исляма. Трябва да спрем да гледаме на Исляма като на чуждо и неразбираемо нещо. Напротив, време е да осъзнаем, че не само сме свързани от историческа гледна точка, но в същото време споделяме и някои общи ценности.”97

Тези изказвания, направени от теолозите от различни Унитариански Църкви, разкриват обстановката на толерантност по Ислямските земи, както и общите ценности на тези две Божии религии.