Свети Григорий Нисийски (Ниски) |
Християнитевярват както в Новия завет, т.е. в Евангелието, така и в Стария завет. Поради тази причина святата книга на Християните е Библията, която съдържа както Новия, така и Стария завет. Независимо че тези книги са били подправени, в тях също могат да бъдат открити условията на Християнската религия, заповедите и забраните, които един Християнин трябва да спазва през целия си живот, добрите нравствени качества, които трябва да притежава. Но вярата в „троицата”, тази или дума, подобна на нея, не може да бъде открита в Евангелието. Нова Католическа Енциклопедия (The New Catholic Encyclopedia) също съобщава, че триединството не е било известно на първите Християни и е приело сегашната си форма през 4-ти век:
„В тази втора половина на двадесетия век, в който се намираме, изключително трудно е да дадем ясно, обективно и достоверно, а в същото време и теологично обяснение на тайната на „триединството”. Споровете относно триединството между Римокатолицизма и различните Християнски клонове не излагат нищо друго освен едно въображаемо явление. Появяват се две развития: От една страна, съгласието на тълкувателите на Евангелието, сред които има голям брой Римокатолици, да не говорят за понятието триединство в Новия завет, тъй като не съществуват достатъчно доказателства по този въпрос. А от друга страна - признанието на историците и Християнските теолози, че за триединство може да се говори едва през последната четвърт на четвърти век след Исус (м.н.). И наистина „трибожното” вярване навлиза в Християнската вяра и мисъл в последната четвърт на четвърти век.”2
Вярата в троицата идва на дневен ред в Църквата през 4-ти век, но докато достигне до това ниво, са съществували големи спорове между защитниците на триединството и Християните, притежаващи единобожна вяра. Кулминационната точка на тези спорове бил Никейският събор.
Състоялият се през 325 г. сл. Хр. Никейски събор бил най-голямата среща на високо равнище, провеждана дотогава от Християнската Църква. Съборът, който събрал на едно място повече от 300 теолози от Рим, Анатолия (Анадола), Сирия, Финикия, Палестина и Египет, бил свикан по искане на римския император Константин І. Намерението на Константин било да постави край на всички тези спорове с цел защита бъдещето и сигурността на империята. На този събор щяла да се формулира вярата, която да съставлява основата на Християнството за „сигурност на империята според решение, взето от хората”. Свети Григорий Нисийски (Ниски) описва споровете между Християните по време на този събор по следния начин: (Бог е пречист от изразите, включени в цитата.)
„Всеки един ъгъл на Константинопол бе изпълнен с техните спорове: улици, пазари, сарафски дюкяни (магазини)... Попитайте един търговец колко сребърни монети иска за някои стоки от магазина му. Той ще ви отговори, правейки подробно проучване над роденото или неродено същество. Когато днес попитате за цената на хляба, ще получите следния отговор от хлебаря: „Синът е под властта на Бащата”. Попитайте прислугата вкъщи дали банята е готова или не. Отговорът ще бъде: „Синът е от небитието”... Католиците казаха: „Възвишен е единственият осиновен”, а Арианците пък казаха: „Творецът е най-възвишен”.”3
Константин бил дал голяма свобода на изповядване на религията и богослужение на Християните, живеещи по земите на империята, но самият той не бил Християнин. Продължавал да съхранява традиционните езически вярвания на Рим. Той бил държавник, който бранел своите интереси, и това, което искал, било постигането на разбирателство, а дори и на сливане на всички религии, проповядвани в неговите граници, и най-вече на религията Сол Инвиктус (Sol Invictus), основана на обожествяване на Слънцето, и Християнството. Точно по времето, когато Константин се опитвал да осъществи това сливане, силно се смутил от това, че Християните изпаднали в теологични спорове помежду си, и организирайки споменатия събор, свикал в Никея (днес гр. Изник) всички почитани свещеници в рамките на империята. На събора имало две страни. Едната била суеверното вярване във „въплъщението” (инкарнацията), т.е., че Исус (м.н.) е телесната форма на Бог на земята. (Пречист е Бог) Водачът на тази група бил епископът на Александрия Атанасий. А срещу Атанасий стоял видният египетски свещеник Арий.
Арий, син на египетско семейство от либийски произход, израснал в значителния за периода град Александрия и през 312 година се присъединил към Църквата и станал свещеник. Арий вярвал в единството на Бог и проповядвал погрешността на учението, което по онова време било усвоено от Римската Църква и което обожествява Исус (м.н.). Арий твърди, че определението „Божий син”, използвано за Исус (м.н.), има напълно метафорично значение и няма за цел да го обожестви. За да докаже това, той посочва цитата: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.” (Матей, 5/9) от Евангелието на Матей и подчертава факта, че това определение е в сила за всички, които постъпват съгласно с Божията воля, и този израз не е характерен само за Исус (м.н.). В едно от своите произведения Арий пише: „Всъщност и ние можем да станем синове на Бога”.4 В подкрепа на тази своя мисъл той посочва молитвите на Исус (м.н.) в Евангелието, които започват с „Боже”. Той казва, че тези молитви показват, че Исус (м.н.) е зависим от Бог, подобно на останалите хора, безпомощен раб. Арий също така обръща внимание и на факта, че в Новия завет за Исус (м.н.) често се използва изразът „Човешки син” и че това показва човешката природа на Исус (м.н.).
Като презвитер (главен свещеник) на Банеалис, провинция на Александрия, Арий предал тези свои мисли на голяма група хора. Народът, който го слушал, лесно усвоил идеите му както поради логичността и убедителността на това, което обяснявал, така и поради скромния и отдалечен от показност живот на Арий. Епископът на Александрия Александър (328 сл.Хр.) обаче бил силно притеснен от „Арианското” движение. Александър бил обвързан с Римската Църква, която смятала Исус (м.н.) не метафорично, а в „истинския смисъл на думата” за „Божий син”, т.е. приема го за божество. (Пречист е Бог) Александър първо се опитал да убеди Арий да промени идеите си. А след като не успял, започнал жестока атака срещу Арианството. Той описва това в своите записки така:
„Това движение постепенно се разпространи навсякъде, из цял Египет, Либия и горен Тебес. В резултат на това ние се събрахме с епископите на Египет и Либия и в комисия от приблизително сто човека проклехме това движение и неговите последователи.”5
Това проклинание не останало само на думи. През 318 година Арий и съмишлениците му били отлъчени от Църквата. Арий, най-близките му помощници епископ Теона и Секунд и още дванадесет свещеници били изпратени на заточение. Преди да отиде в заточение, Арий изложил мислите си в книга, озаглавена „Талия”. Мястото на заточение било Палестина.
Арий обаче и в тази област успява да си намери симпатизанти. Ето така едно движение, което решително се противопоставя на някои вярвания на Римската Църква, въпреки всички пречки продължило да се разпространява. Когато тези новини достигнали до император Константин І, под чието покровителство била Римската Църква, императорът разбрал, че е изправен пред голям проблем. Той полагал усилия за установяването на религиозно единство в Рим и поради тази причина поел Църквата под своя закрила. Сега обаче Църквата била изправена пред опасността от вътрешно разделение. Вследствие на това, без да губи никакво време, той решил да разреши този проблем и да преустанови единството.
Именно с тази цел бил свикан Никейският събор, който станал една от най-значителните повратни точки в Християнската история.
Свещеникът Арий, който се противопоставил на вярата в троицата. |
Император Константин първо се опитал да разреши спора между Арианците и опонентите им, като първо изпратил и на двете страни писма, с които им обяснил, че „единството е по-важно от всичко”. Но когато видял, че инициативите от този вид не помогнали, по препоръка на епископ Хосий решил да свика един голям Вселенски църковен събор или, по друг начин казано, Синод. На събора, който бил проведен в Никея, било дефинирано вярването в троицата, което щяло да достигне до днес. Тези, които не приели това вярване, пък били обявени за „еретици” (разколници).
На Никейския събор, който бил направен опит да се представи като „демократичен” форум, в действителност се усещало силното влияние на император Константин и взетото решение било в полза на подкрепяната от него страна. Страната, на която бил Константин, пък била Римската Църква, която се намирала под негова протекция. От близо тристата свещеници, участващи в събора, само двадесет били от приближените на Арий имена. Роля за това имал и фактът, че Константин променил мястото на събора, който първоначално бил заплануван да бъде проведен в Анкара, с Никея, която се намирала на северозапад, и по този начин било затруднено участието на свещениците от Източните църкви, където Арианството било ефективно.6Другата особеност на Никея била, че там бил разположен летният дворец на императора и по време на събора той също бил в града. Поради тази причина Константин присъствал на всички заседания на събора и съвсем естествено неговият авторитет се отразил и на взетите решения.
В Никейския символ на вярата, който е най-ясният и конкретен израз на обожествяването на Исус (м.н.), правен дотогава, се казва така: (Бог е пречист от всички слова, цитирани по-долу.)
„Вярваме… в Един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, роден от Отца, тоест от същността на Отца; Бог от Бог; Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото (чрез Исус (м.н.)) всичко е станало, както на небето, така и на земята; заради нас човеците и заради нашето спасение слезе и се въплъти и стана Човек; страда и възкръсна в третия ден и възлезе на небесата, и ще дойде да съди живи и мъртви; и в Духа Светаго.
„Които говорят, че имало (време), когато не е съществувал Синът; че Той не е бил до рождението и е произлязъл не по същност; или утвърждаващите, че Син Божий има битие от друго същество или същност; или че Той е създаден, или сътворен, или изменяем”,
да бъдат предадени на анатема от Вселенската Църква.”7
В резултат на подкрепата на император Константин Никейският събор завършил в полза на защитниците на троицата. |
Както се вижда, в първия параграф се потвърждава доктрината, на която се противопоставят Арианците. Прокълнатите във втория параграф от Римската Църква, която нарича себе си Католическа (Вселенска) Църква, са хората, които твърдят, че Исус (м.н.) е Божий пророк и сътворен раб, т.е. Арианците и останалите, които мислят по същия начин.
От деня на публикуването на Никейския символ на вярата той се превърнал в основа на Християнската вяра, а всеки, който му се противопостави, се смята за еретик. Римската Католическа Църква обявила, че „Божията воля се проявила над този събор” и поради тази причина Никейският символ на вярата бил приет за свят и безпогрешен текст едва ли не като Божие откровение. В действителност обаче волята, която се проявила, била тази на римския император.
След събора Арианците били изложени на още по-голям натиск. Поддръжниците на Арий, които отказали да сложат подпис на Никейския събор, били отлъчени от Църквата. Въпреки това обаче продължили да се противопоставят още близо половин век. В резултат на настойчивия натиск на Църквата обаче към края на 4-ти век те постепенно се оттеглили от историческата сцена. Дори и официалното приемане на триединството от Църквата обаче не поставило край на полемиките. Били свикани нови събори, изложени нови идеи, изживени нови спорове. Въпреки всички противоречия обаче погрешното вярване, изразено в „Три в едно, Едно в три”, винаги се запазвало. (Според това погрешно вярване Бог се проявява в три различни личности и тези три личности трябва да бъдат равни, вечни и еднакво значими.) По времето на Константин били разработени както вярвания като Никейския символ на вярата, така и бил придаден последният вид на Новия завет, с който разполагаме днес. Днес нито едно от изданията на Новия завет не е по-старо от времето на Константин.8
В продължение на половин век след Никейския събор Атанасий защитавал Никейската формула и я развил още повече. Защото на Никейския събор триединството все още не било заело окончателната си форма, а на него била положена само основата му. Въпросът за третия елемент на триединството – Светия дух, бил оставен неизяснен. През 4-ти век бил свикан Втори Вселенски събор в Константинопол (Истанбул), който минал под председателството на Константинополския архиепископ Мелетий Антиохийски и на който било обявено, че „Светият дух е третият елемент на вярата в троицата и трите елемента са равни от гледна точка на божествеността им”.9(Пречист е Бог.) Ето така вярването в триединството приело окончателната си форма 400 години след възнесението на Исус (м.н) при Бог. На този втори Вселенски събор било прието още едно вярване, което не се съдържа в Библията: Хомоусиус (единосъщен). Тази дума изразява, че и трите личности, съставящи троицата, имат една и съща същност и равна власт. (Пречист е Бог.)
Друг важен въпрос, който трябва да се подчертае на този етап, е начинът, по който вярата в триединството е представена на хората. Измежду Християните вярата в триединството се приема предимно за вярване, „което е трудно за разбиране, невъзможно за проумяване, но което непременно трябва да се приеме”. Причината за това е, че защитниците на триединството, от една страна, твърдят, че вярват и в единобожието. Очевидно е обаче, че вярата в триединството и единобожието (монотеизма) не могат да съществуват съвместно. Въпросите, възникнали сред хората, никога не могли да получат разумен и разбираем отговор. Те не биха и могли да направят това. Поради тази причина те отстояват становището, че триединството е теологичен въпрос, че не трябва да се мисли върху него или да бъде разбран, просто трябва да се повярва в него така както е.10 Това попречило да се говори за погрешността и противоречията на вярата в троицата в продължение на столетия. Ако трябва да обобщим вярата в триединството, то тя е вяра, за която е забранено да се говори и да се водят спорове.
Периодът между възнесението на Исус (м.н.) при Бог и появата на вярването в троицата в днешната му форма на събора в г. Халкидон (Четвъртият Вселенски събор) се определя днес от множество изследователи като процес на „обожествяване на Божия пратеник Исус (м.н.)”. Този процес преминал през определени стадии и най-накрая приел формата на погрешното вярване, според което Исус (м.н.) е смятан за божество. (Пречист е Бог.) В следващите глави този въпрос ще бъде разгледан внимателно.
2. The New Catholic Encyclopedia, cilt XIV, s. 295, http://www.triumphpro.com/trinity_disproved_2(word6).htm
3. Muhammed Ata'ur Rahim and Ahmad Thomson, Jesus Prophet of Islam, Revised Edition, Ta-Ha Publishers Ltd, 1996, Londra, s. 93
4. Fazal Ahmad, "Arius: The Trinity Controversy in the Church", The Review of Religions, Londra, Eylul 1996
5. Athanas., Hist. Tr.; P Johnson. History of Christianity, Pelican Books 1976, s. 89
6. Fazal Ahmad, "Arius: The Trinity Controversy in the Church", The Review of Religions
7. "The First Council of Nicaea", The Catholic Encyclopedia, copyright © 1913 by the Encyclopedia Press, Inc. Electronic version copyright © 1996 by New Advent, Inc. http://www.newadvent.org/cathen/11044a.htm
8. Michael Baigent, Richard Leigh, Henry Lincoln, The Messianic Legacy, Corgi Books, London, 1991. s. 66
9. Prof. Dr. Mehmet Aydin, Muslumanlarin Hristiyanlara Karsi Yazdigi Reddiyeler ve Tartisma Konulari, Turkiye Diyanet Vakfi Yayinlari, Ankara 1998, s. 96
10. Mahmut Aydin, Isa Tanri mi Insan mi?, Dinler Arasi Diyalog Baglaminda Isa-Mesih'in Konumu Sorunu, Iz Yayincilik, s. 47