Факта, Че Света Е Формиран В Нашия Мозък Е Техническа Истина

Ние съзнаваме, че всички индивидуални особености на света се изживяват чрез сетивните ни органи. Информацията, която достига до нас чрез тези органи, се превръща в електрически сигнали и определени части на мозъка ни анализират и преработват тези сигнали. След като този процес на интерпретиране протече в мозъка ни, ние, например, виждаме книга, вкусваме ягода, помирисваме цвете, усещаме качеството на копринена тъкан или чуваме разклатените от вятъра листа.

Ние сме научени, че докосваме тъкан, която е извън нашето тяло, че четем книга, която е на 30 см (1 ft) разстояние от нас, че усещаме миризмата на дървета, които са далеч от нас, или чуваме разклащането на листата, които са високо над нас. Всичко това обаче е в нашето въображение. Всички тези неща се случват в мозъка ни.

Именно тук ние се натъкваме на още един изненадващ факт: в нашият мозък няма нито цветове, нито звуци, нито пък образи. Всичко, което може да бъде открито в него са само електрически сигнали. Това не са философски спекулации. Това е просто едно научно определение за функционирането на възприятията ни. В своята книга "Картографиране на мозъка" Рита Картър описва начина, по който възприемаме света, така:

"Всеки един от сетивните органи е пригоден по комплексен начин така, че да се справя със собствените си видове стимули: молекули, вълни или вибрации. Но отговорът не лежи в това, защото въпреки забележителното си разнообразие всеки един орган осъществява, по същество, една и съща работа: той превръща своите специфични по вид стимули в електрически импулси. Импулсът е импулс, който също е импулс. Той не е цветът - червено, нито пък първите ноти на квинтета на Бетовен, той е просто една електрическа енергия. Всъщност сетивните органи, вместо да разграничават един вид сетивен приток от друг, по-скоро ги правят по-сходни.

При това положение всички сетивни стимули проникват в мозъка в по-малко или повече недиференцирана форма като поток от електрически импулси, създадени от изгарянето на неврони, под формата на домино, в определена посока. Това е всичко, което се случва. Не съществува обратен трансформатор, който в определен стадий да върне тази електрическа активност в светлинни вълни или молекули. Това, което превръща един поток в зрение, а друг в обоняние, зависи по-скоро от това кои неврони са стимулирани.”1

С други думи, всички наши усещания и възприятия за света (мирис, зрение, вкус и т.н.) се състоят от една и съща материя, а именно електрически сигнали. Нещо повече, мозъкът ни е този, който ги прави да имат смисъл за нас и интерпретира тези сигнали като усещания за мирис, вкус, образ, звук и докосване. Шокиращ е фактът, че мозъкът ни, който е само едно влажно парче месо, би могъл да знае кои електрически сигнали трябва да бъдат интерпретирани като мирис и кои като образ, както и да превръща една и съща материя в различни чувства и усещания.

		Ние изживяваме целия си живот в мозъка си. Хората, които виждаме, цветята, които помирисваме, плодовете, които вкусваме, влагата, която усещаме, когато намокрим ръката си… Всичко това се формира в мозъка ни. В действителност, в нашия мозък няма нито цвят, нито звук, нито пък образи. Единственото нещо, което съществува в нашият мозък, са електрически сигнали. Това означава, че ние живеем в свят формиран от електрически сигнали в мозъка ни. Това не е възглед, нито хипотеза, а е научно обяснение на това как ние възприемаме света. 1. Motion 5. Vision 2. Thought 6. Tasting 3. Touch 7. Hearing 4. Talking 8. Smelling

Нека сега разгледаме нашите сетивни органи и как всеки един от тях възприема света.

Поради индоктринирането, което получаваме по време на целия си живот, ние си въобразяваме, че виждаме света посредством очите си. В края на краищата ние обикновено правим заключението, че очите ни са отворените към света прозорци. Науката обаче ни показва, че ние не виждаме чрез очите. За да може да се осъществи "виждането", милиони нервни клетки, разположени в очите, трябва да изпратят съобщение, като по кабел, до мозъка. Ако анализираме информацията, която знаем от гимназията, то ще ни стане по-лесно да разберем същността на зрението.

		Всичко, Което Виждаме И Притежаваме, Са Формирани В Мозъка Ни Образи Човек, който гледа играещо с топка малко момче, всъщност не го вижда с очите си. Очите единствено отговарят за предаването на светлина към задната им част. Когато светлината достигне ретината, в нея се формира обърнат наопаки и двуизмерен образ на детето. След това този образ се превръща в електрически поток, който по-късно бива препратен към зрителния център в задната част на мозъка, където тялото на детето се вижда съвършено и триизмерно. Кой тогава вижда тялото на детето триизмерно и съвършено ясно в задната част на мозъка? Очевидно, нещото, с което си имаме работа, е Душата, която е едно същество отвъд мозъка.

Светлинните снопове (фотони), които пътуват от предмета до окото, преминават през лещата, намираща се в предната част на окото, там се пречупват и падат в обърнат вид върху ретината, намираща се в задната част на окото. След известен брой химични операции, извършени от пръчиците и конусите на ретината, този образ се превръща в електрически импулс. След това този импулс се изпраща, посредством връзки на нервната система, в задната част на мозъка. Мозъкът превръща този поток в смислен триизмерен образ.

Така например, когато гледате играещи в парка деца, вие не виждате децата и парка с очите си, защото образите на тази гледка не се образуват пред очите ви, а в задната част на мозъка ви.

Въпреки че дадохме едно просто обяснение, в действителност физиологията на зрението е един изключително необикновен процес. Безпроблемно светлинните лъчи се превръщат в електрически сигнали и след това тези електрически сигнали ни разкриват един цветен, триизмерен свят. В своята книга "Око и мозък: психология на зрението" Р. Л. Грегори потвърждава този важен факт и описва тази невероятна структура така:

	Всички Неща, Които Виждаме И Притежаваме, Са Формирани В Мозъка Ни Образи Когато човек потърка окото си, той вижда образа на своята кола да се мърда надолу и нагоре. Това е доказателство, че наблюдателят не вижда самата кола, а нейният образ в мозъка си.

В очите ни се представят миниатюрни обърнати наопаки картини, а ние виждаме самостоятелно обособени плътни предмети в околното пространство. От образни симулации върху ретината ние възприемаме света от предмети и това не е нищо друго освен едно малко чудо. 2

Всички тези факти водят до едно и също заключение. През целия си живот ние винаги сме си мислели, че светът съществува извън нас. Той обаче е вътре в нас. Въпреки че вярваме, че светът се простира извън нас, той е в най-малката част от мозъка ни. Така например, генералният мениджър на една компания смята, че сградата на компанията, неговата кола в паркинга, къщата му на плажа, яхтата му, и всички хора, които работят за него, адвокатите му, семейството му и приятелите му са извън неговото тяло. Всички тези неща обаче са просто образи формирани в черепа му, в една малка част от мозъка му.

Той не знае този факт, но дори и да знаеше, не би се обезпокоил, за да помисли за него. Ако стои горделиво до луксозната си кола последен модел, вятърът духне и в окото му влезе прашинка или някаква малка частичка, той внимателно ще се почеше и когато отвори очи, ще забележи, че "материалните неща", които вижда, са обърнати с главата надолу или настрани. Тогава ще разбере, че материалните неща, които вижда около себе си, не са устойчиви.

Това ни показва, че всеки човек през целия си живот е очевидец за всичко в мозъка си и не може да достигне до специфичните материални предмети, които предполагаемо причиняват съществуването им. Образите, които виждаме, са копия на предмети, разположени в мозъка ни, които приемаме, че съществуват извън нас. Ние никога не можем да знаем до каква степен тези копия приличат на действителните или дали въобще действителните съществуват.

Въпреки че немският професор по психиатрия Хоимар фон Дитфюрт е материалист, признава този факт за научната действителност така:

Без значение как излагаме аргумента, резултатът не се променя. Това, което стои пред нас в завършен вид, и това, което очите ни виждат, не е "светът". Това са само негови образи, подобие, проекция, чиято връзка с действителния свят е отворена за дискутиране.3

Така например, когато хвърлите поглед на стаята, в която стоите, това, което виждате не е стаята извън вас, а копие на стаята, което съществува в мозъка ви. Вие никога не бихте били в състояние да видите действителната стая посредством сетивните си органи.

Как е възможно в тъмния ви мозък да се появи светла и цветна картина?

		Всички Неща, Които Виждаме И Притежаваме, Са Формирани В Мозъка Ни Образи

Съществува още едно нещо, което не бива да пренебрегваме: светлината не може да минава през черепа. Във физическото пространство, в което мозъкът е разположен, е напълно тъмно и там е невъзможно да проникне светлина. Колкото и невероятно да изглежда обаче, в тази абсолютна тъмнина ние можем да наблюдаваме един светъл и пъстър свят. Колоритните природни красоти, бляскавите гледки, всички тонове на зеления цвят, цветовете на плодовете, шарките на цветята, бързите коли в движението, дрехите в магазините, всичко това е създадено в тъмния мозък.

Представете си, че пред вас има едно горящо барбекю. Вие можете да седнете и да наблюдавате огъня продължително, но през цялото това време мозъкът ви нито веднъж не влиза в контакт с истинската светлина, излъчване или топлина, идващи от огъня. Дори когато усетите неговата топлина или видите светлината, вътрешността на мозъка ви остава тъмна и поддържа постоянна температура. Голяма мистерия е фактът, че в тъмнината електрическите сигнали се превръщат в светли и цветни образи. Всеки, който помисли задълбочено, би се изумил от това дивно явление.

Светлината също се образува в мозъка ви

	Във вътрешната част на мозъка е напълно тъмно. Светлината не достига до вътрешната част на мозъка.

Когато разисквахме какво науката е открила по отношение на зрението, ние споменахме, че светлината, която приемаме отвън, поражда определени действия на очните клетки и тези действия формират образец, от който се появяват зрителните ни възприятия. Съществува обаче друго нещо, което трябва да отбележим: светлината, такава каквато я възприемаме, не съществува извън мозъка ни. Светлината, която ние познаваме и разбираме, също така е формирана в нашия мозък. Това, което ние наричаме светлина във външния свят, която се допуска, че е извън мозъка ни, се състои от електромагнитни вълни и енергийни частици, наречени фотони. Когато тези електромагнитни вълни или фотони достигнат до ретината, се появява светлината, такава каквато я знаем. Ето как се дефинира светлината чрез езика на физиката:

Терминът "светлина" се използва за назоваване на електромагнитните вълни и фотоните. Същият термин се използва във физиологията в смисъл на чувството, което човек изпитва, когато електромагнитните вълни и фотоните проникнат в ретината на окото. Както от обективна, така и от субективна гледна точка "светлината" е вид енергия, появяваща се в окото на човек, която той усеща с помощта на ретината чрез ефектите на зрението.4

Следователно светлината се появява в резултат на ефекти, които някои електромагнитни вълни и частици предизвикват у нас. С други думи, извън нашите тела няма светлина, която да създаде светлината, която виждаме в мозъците си. Съществува само енергия. И когато тази енергия достигне до нас, ние виждаме един цветен, ярък и изпълнен със светлина свят.

Всички цветове се формират в мозъка ви

	All Colors are Formed in Our Brains There are No Colors in The Outside World There are no colors in the world outside. Colors are only formed in the eyes and brain of the observer. Only energy packets of various wavelengths exist in the external world. It is our brains that transform this energy into colors.

Цветовете също са създадени в мозъка ви. Още от момента на раждането си ние влизаме в контакт с една цветна среда и изпъстрен с цветове свят.

Във Вселената обаче няма нито един цвят. Цветовете се образуват в мозъка ни. Отвън съществуват само електромагнитни вълни с различни амплитуди и честоти. Това, което достига до нашия мозък, е енергията, идваща от тези вълни. Ние наричаме това "светлина", въпреки че това не е светлината, която ние познаваме - светеща и бляскава. Тя е просто енергия. Когато мозъкът ни интерпретира тази енергия, измервайки различните честоти на вълните, ние започваме да виждаме "цветове". В действителност морето не е синьо, тревата не е зелена, почвата не е кафява и плодовете не са разноцветни. Те изглеждат така поради начина, по който ги възприемаме в мозъка си. Даниел С. Денет, който е известен с книгата си за мозъка и съзнанието, обобщава този всеобщо приет факт така:

Споделеното знание е, че съвременната наука премахва цвета от физическия свят, като го замества с безцветно електромагнитно излъчване с разнообразни дължини на вълните.5

В "Изумителният мозък" Р.Орнщейн и Р.Ф.Томпсън излагат начина, по който цветовете се формират, така:

'Цветът' сам по себе си не съществува във външния свят; той съществува единствено в окото и мозъка на виждащия. Предметите отразяват много различни по дължина вълни от светлина, но самите светлинни вълни нямат цветове.6

В ретината на окото съществуват три групи конусовидни клетки, всяка от които реагира на светлинните вълни с различна дължина. Първата от тези групи е чувствителна към червената светлина, втората е чувствителна към синята светлина, а третата - към зелената светлина. Различните нива на стимули към всяка една от трите групи конусовидни клетки пораждат способността ни да виждаме света изпълнен с милиони различни тонове цветове.

За да можете да разберете защо това е така, трябва да направим анализ на това как виждаме цветовете. Слънчевата светлина достига до предмет, всеки един предмет пък отразява светлината във вълни, които имат различни честоти. Светлината, която има променлива честота, достига до окото.

(Помнете, че терминът "светлина", който използваме тук, в действителност се отнася до електромагнитните вълни и фотони, а не до формираната в мозъка ни светлина.) Възприемането на цвета започва в конусовидните клетки, всяка една от които реагира на различните по честота светлинни лъчи. Първата група е чувствителна към червената светлина, втората към синята светлина, а третата към зелената светлина. Различните нива на стимули към всяка една от трите групи конусовидни клетки пораждат способността ни да виждаме света изпълнен с милиони различни тонове цветове. Достигащата до конусовидните клетки светлина обаче сама не може да създаде цветове. Джереми Нетънс от Медицинския университет "Джон Хопкинс" обяснява по следния начин факта, че клетките в окото не формират цветовете:

Всичко, което един-единствен конус може да направи, е да улови светлината и да ви каже нещо за нейната плътност. Той не ви казва нищо относно цвета.7

	There is no light and no color outside of our brains. Colors and light are formed in our brains. In the retina in the eye, there exist three groups of cone cells, each of which react to different wavelengths of light. The first of these groups is sensitive to red light, the second is sensitive to blue light and the third is sensitive to green light. Different levels of stimulus to each of the three sets of cone cells gives rise to our ability to see a world full of color in millions of different tones.	In the picture shown above right, the green area on the left hand side appears to be dark while the green area on the right hand side appears lighter. In fact, the tones of both greens, as shown in the bottom are exactly the same. The red and orange colors next to the green bands trick us into thinking that the two green colors are of different tones. This again points to the fact that we do not see the original material world, we only see our interpretation of it in our brain.
	Because of God's perfect creation, we see electrical signals as a bright world, full of color, made up of millions of shades of color, and we enjoy what we see. This is an extraordinary miracle that must be carefully considered.

Поради съвършеното Божие сътворение ние виждаме електрическите сигнали като светъл свят, изпълнен с цветове, които пък са съставени от милиони цветни нюанси, и ние се наслаждаваме на това, което виждаме. Това е едно необикновено чудо, което трябва да бъде обмислено много внимателно.

	All Sounds are Formed in Our Brains There are No Sounds in The Outside World

Благодарение на пигмента си конусовидните клетки превръщат информацията, която получават относно цветовете, в електрически сигнали. Нервните клетки, свързани с конусовидните клетки, предават тези електрически сигнали до една специална област в мозъка. Мястото, където виждаме един изпъстрен с цветове свят, е тази специална област в мозъка.

Това ни показва, че извън мозъка не съществуват нито цветове, нито светлина. Съществува само енергия, която се движи под формата на електромагнитни вълни и частици. Както цветовете, така и светлината съществуват единствено в мозъка ни. В действителност ние не виждаме една червена роза като червена просто защото тя е червена. Интерпретацията на достигналата до очите ни енергия, която мозъкът извършва, ни кара да възприемаме розата като червена.

Далтонизмът е доказателство за това, че цветовете се формират в мозъка. Едно малко нараняване на ретината би довело до далтонизъм. Човек, който страда от далтонизъм, не може да направи разлика между червения и зеления цвят. Дали един външен предмет има цвят или не, не е от значение, защото причината, поради която виждаме предметите цветни, не е това, че те имат цвят. Това ни довежда до заключението, че всяко качество, което вярваме, че принадлежи на предметите, не е във външния свят, а в мозъка ни. Но тъй като ние никога няма да можем да преминем отвъд възприятията си и да достигнем до външния свят, то ние никога не бихме могли да докажем съществуването на материята и цветовете.

Известният философ Бъркли признава този факт със следните думи:

Ако едно и също нещо може да бъде червено и топло за някои и обратното за други, то това означава, че ние сме под влиянието на недоразумения и че "нещата" съществуват единствено в мозъка ни.8

Вие чувате всички звуци в мозъка ви

По същия начин стоят нещата и при слуха. С други думи, ние чуваме звуците в нашия мозък по същия начин, както виждаме и образите от намиращия се в мозъка ни свят. Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка, като ги превръща в електрически сигнали. След това тези съобщения биват изпратени в слуховия център, където звуците се интерпретират. Точно както зрението се осъществява в зрителния център, така и чуването става в слуховия център в мозъка.

Например когато говорите с приятел, вие наблюдавате разположения в мозъка ви образ на приятеля си и чувате неговия или нейния глас също в мозъка си. Когато образът се формира в мозъка ви, вие ще усетите дълбоко чувство на триизмерност, със същото чувство за дълбочина ще чуете и гласа на приятеля си. Така например можете да видите вашия приятел на голямо разстояние от вас или да стои зад вас; съответно възприемате гласа му, все едно че идва от него - на разстояние от вас или зад вас. Гласът на приятеля ви обаче не идва нито отдалеч, нито пък от зад гърба ви.

	The outer ear captures sound waves and delivers them to the middle ear. The middle ear amplifies these sounds and transmits them to the inner ear. The inner ear converts these sounds into electric signals on the basis of their intensity and frequency and then sends them to the brain.

Той е в мозъка ви. Необикновеността, свързана с истинската същност на звука, който чувате, не се изчерпва с това. В действителност мозъкът е както светлоустойчив, така и изолиран от звук. Всъщност звукът никога не достига до мозъка. Следователно, въпреки силата на звуците, които чувате, във вътрешността на мозъка ви е много тихо. В мозъка си обаче чувате много ясно шумове, като например гласове. Те са толкова ясни, че един здрав човек ги чува без никакво затруднение или деформация.

В мозъка ви, който е изолиран от звук, вие можете да слушате оркестър, свирещ симфония; можете да чувате всички звуци в един широк обхват от честоти и децибели, от шумоленето на листата до бръмченето на реактивен самолет. Когато отивате на концерт на любимия ви певец, плътният и силен шум, който изпълва целия стадион, е формиран в дълбоката тишина в мозъка ви. Когато си пеете високо, вие чувате звука от мозъка си. Ако можехте в този момент да запишете на магнетофон звука в мозъка ви, обаче вие няма да чуете нищо друго освен тишина. Това е необикновен факт.

Електрическите сигнали, които достигат до мозъка, се чуват в мозъка ви като звуци, например като шума от концерт на стадион, препълнен с хора.

Всички миризми се намират в мозъка

Ако някой бъде попитан как усеща миризмите около себе си, той най-вероятно ще отговори: "с носа ми". Този отговор обаче не е правилен, въпреки че по-голямата част от хората мигновено ще направят заключението, че това е правилно. Гордън Шепърд, професор по неврология в университета Джейл, обяснява защо това не е вярно, така: "Ние си мислим, че миришем с носа си, но това е нещо като да казваме, че чуваме с месестата част на ухото си."9

Нашето обоняние работи посредством механизъм, подобен на този на всички останали сетивни органи. Всъщност единствената функция на носа е способността му да действа като входен канал за помирисване на молекули. Летливите молекули, като ванилия или миризмата на роза, попадат върху рецептори, разположени върху косъмчетата в една част от носа, наречена епител, и започват да си взаимодействат с тях. Резултатът от взаимодействието между ароматните молекули и епитела достига мозъка под формата на електрически сигнали. Чак тогава тези електрически сигнали биват възприети от мозъка като аромат.

	All Smells Take Place Within Our Brain A person smelling roses in his or her garden does not, in reality, smell the originals of the roses. What he or she senses is an interpretation of electrical signals by his or her brain. However, the smell seems so real that the person would never understand that he or she is not smelling the original rose, and some therefore suppose that they are smelling the real rose. This is a great miracle created by God.

Ето така всички миризми, които ние определяме като приятни и неприятни, са просто възприятия създадени в мозъка след като взаимодействието с летливите молекули бъде превърнато в електрически сигнали. Ароматът на парфюм, на цвете или на храна, която харесвате, на море, с една дума, всички миризми, които харесвате или не, се възприема в мозъка. Ароматните молекули обаче в действителност никога не достигат до мозъка. При обонянието единствено електрическите сигнали са тези, които достигат до мозъка, така както става и при слуха и зрението.

Следователно миризмата не се придвижва в някаква определена посока, защото всички аромати се възприемат от центъра за обоняние в мозъка. Така например миризмата на кейк не идва от фурната, така както и миризмата на ядене не идва от кухнята. Подобно, ароматът на цветя не идва от градината, както и уханието на море, което е на известно разстояние от вас, не идва от морето.Всички тези ухания се усещат в едно и също място, в съответната област в мозъка. Извън този сетивен център не съществува понятието ляво или дясно, отзад или отпред. Въпреки че всяко едно от усещанията изглежда, че има различни последици и може да изглежда, като че идва от различни посоки, в действителност всички те се формират в мозъка.

Миризмите, които се създават в центъра за обоняние в мозъка, се приема че са миризмите на външните предмети. Все пак обаче образът на розата се създава в зрителния център, а уханието й в центъра за обоняние. Ако съществува истинска миризма отвън, то ние никога не можем да я достигнем. Философът Джордж Бъркли е осъзнал значението на този факт и казва следното: "Първоначално се вярваше, че цветовете, ароматите и др. 'наистина съществуват', но след това представите от този вид бяха отхвърлени и стана ясно, че те съществуват единствено като последица от усещанията ни".

Би било полезно да разгледаме сънищата, за да разберем, че обонянието е само усещане. Когато хората сънуват, така както образите изглеждат съвсем реално, така и миризмите се усещат, сякаш са истински. Например един човек, който в съня си отива на ресторант, може да избере вечерята си посредством миризмите на включените в менюто ястия; някой, който сънува, че отива на крайбрежна разходка, може да усети мириса на море, а друг, който пък сънува, че е в градина с маргаритки, би усетил прекрасния им аромат. По същия начин, човек, който сънува, че отива в парфюмериен магазин и си избира парфюм, би могъл да направи разлика между отделните аромати. Всичко в сънищата е толкова реално, че когато човек се събуди, се учудва от този факт.

	The purpose of the nose is to receive smell signals and transmit them to the brain. The smell of soup, or a rose, is sensed in the brain. However, a person can sense the smell of the rose or soup in his dream, even in the absence of any soup or roses. God forms such a convincing collection of senses within the brain with the taste, smell, vision, sense of touch and sound that it takes a lot of explanation to demonstrate to people that all of these feelings occur in the brain and that they are actually not dealing with the originals of anything they see. This is the magnificent knowledge of God.	A person can picture the face of his wife or imagine the smell of a daisy in his brain with little concentration. The question then is that who is seeing without the need of an eye or smelling without the need of a nose things that physically do not exist nearby? This being is the soul of the person.

Всъщност, за да разберем този въпрос, не е необходимо да изследваме сънищата. Достатъчно е дори да си представим изображението на едно от нещата, които споменахме, като при примера с маргаритките. Ако се концентрирате върху една маргаритка, вие ще почувствате като че усещате аромата й, въпреки че я няма. Миризмата сега се намира в мозъка ви. Ако искате да визуализирате майка си в мозъка ви, вие ще я видите там, въпреки че тя няма да е пред вас; по същия начин можете да си представите уханието на лилия, въпреки че нея я няма. Психологът Майкъл Поснър и Маркус Райчл, невролог във Вашингтонския университет, коментират по следния начин въпроса как възникват зрителните възприятия и другите усещания дори и при липсата на външен стимул:

Отворете си очите и без да полагате никакви усилия, една гледка ще запълни кръгозора ви; затворете очите си и започнете да мислите за тази гледка, вие можете да призовете някакво изображение от нея, разбира се, не толкова живо, монолитно и завършено, колкото гледката, която сте видели с очите си, но все пак такова, което улавя основните характеристики на гледката. И в двата случая образът на гледката се формира в мозъка. За да отличим образа, формиран от същинския зрителен процес, от образа, който сме си представили, ще наречем първия "възприятие". Възприятието се формира като резултат от попадането на светлината върху ретината и изпращането на сигнали, които по-късно биват обработени в мозъка. Но как е възможно да създадем образ, когато никаква светлина не попада върху ретината, за да може да изпрати такива сигнали?10

Не е необходимо да съществува външен източник, за да формирате някакъв образ в мозъка си. Същото е вярно и при обонянието. Така както в сънищата си усещате миризма, която в действителност не съществува, така също не можете да бъдете сигурни дали предметите, които миришете в реалния си живот, съществуват извън вас или не. Дори ако приемем, че тези предмети съществуват, то вие никога не можете да осъществите контакт с действителните предмети.

Всички вкусове се зараждат в мозъка

Усещането за вкус може да бъде обяснено по начин, подобен на този за останалите сетивни органи. Възприемането на вкус се причинява от малки пъпчици, разположени по езика и гърлото. Езикът може да улови четири различни вкуса - горчив, кисел, сладък и солен. Вкусовите луковички, след верига от процеси, превръщат сетивната информация в електрически сигнали и след това ги препращат към мозъка. По-късно тези сигнали се възприемат от мозъка като вкусове. Вкусът, който усещате, когато ядете кейк, кисело мляко, лимон или плод, всъщност е процес на интерпретиране на електрическите сигнали в мозъка.

	All Tastes Occur Within Our Brains	The Sense of Touch also Occurs Within Our Brains

Образът на кейк ще бъде свързан с вкуса за сладко, а всички те се зараждат в мозъка и всичко усетено е свързано с кейка, който вие толкова много обичате. Вкусът, който усещате, след като сте изяли с голям апетит кейка си, не е нищо друго освен последица, създадена в мозъка ви и причинена от електрическите сигнали.

Вие усещате само това, което мозъкът ви интерпретира от външните стимули. Вие никога не можете да достигнете до истинския предмет; така например не можете да видите, помиришете или усетите вкуса на самия шоколад. Ако вашите нерви за усещане на вкус бяха прекъснати, то би било невъзможно вкусът на нито едно от нещата, които ядете, да достигне до мозъка ви и вие бихте загубили напълно чувството си за вкус. Фактът, че вкусовете, които усещате, изглеждат изключително

Осезанието също се осъществява в мозъка

Осезанието е един от факторите, който пречи на хората да се убедят в гореспоменатата истина, т.е.,че зрението, слухът и усещането за вкус стават в мозъка. Така например, ако кажем на някой, че вижда дадена книга в мозъка си, и ако той не помисли внимателно, би ни отговорил: " Аз не мога да видя книгата в мозъка си; Виж, аз я докосвам с ръката си". Или ако му кажем: "Ние не можем да знаем дали тази книга наистина съществува като материален предмет навън, или не", то същият повърхностно мислещ човек би ни отговорил: "Не..., виж..., аз я държа в ръцете си и усещам твърдостта й - това не е възприятие, а наличие, което има материална същност". Съществува обаче един факт, който такива хора не могат да разберат или може би просто пренебрегват.

Осезанието също става в мозъка, така както и всички останали възприятия. Тоест, когато докоснете материален предмет, вие усещате дали той е твърд, мек, влажен, лепкав или копринен, в мозъка. Въздействията, които идват от връхчетата на пръстите ви, биват препратени към мозъка под формата на електрически сигнали и тези сигнали биват възприети от мозъка като осезание. Например, ако докоснете грапава повърхност, вие никога няма да можете да узнаете дали тя в действителност наистина е грапава или какво всъщност представлява грапавата повърхност. Това е така, защото вие никога не можете да докоснете истинската грапава повърхност. Знанието, което имате относно докосването на повърхността, представлява интерпретацията на определен стимул от страна на мозъка ви.

		The fact that you are feeling the book you are reading now does not change the fact that you are seeing the book within your brain. As with the appearance of the book, the sense of touching the book also takes place in your brain.

Човек, който си говори с близък приятел, докато пият по чаша чай, когато се опари, незабавно отдръпва ръката си от чашата. В действителност обаче той усеща топлината на чашата в мозъка си, а не върху ръката си. Същият човек вижда във въображението си образа на чашата с чай и усеща аромата и вкуса му също във въображението си. Този човек обаче не осъзнава, че чая, на който се наслаждава, в действителност е едно усещане в мозъка му. Той смята, че чашата съществува извън него и че говори с приятеля си, чийто образ се намира също в мозъка му. В действителност това е един необикновен факт. Допускането, че той докосва истинската чаша и пие истинския чай, което изглежда оправдано от впечатлението му за твърдост и топлина на чашата, както и от вкуса и аромата на чая, показва поразителната яснота и съвършенство на усещанията, които съществуват в нечий мозък. Тази важна истина, която изисква внимателно обсъждане, е обяснена от философа Бертранд Ръсел така:

Що се отнася до осезанието, когато натиснем масата с върха на пръстите си, това е електрическо смущение на електроните и протоните на върха на пръстите ни, породено, според съвременната физика, от близостта на електроните и протоните на масата. Ако същото смущение на върховете на пръстите ни възникне по някакъв друг начин, ние ще имаме същите усещания, въпреки че там няма да има маса.11

Моментът, който Ръсел отбелязва тук, е изключително важен. Всъщност, ако на върховете на пръстите им бъде даден стимул по друг начин, то ние бихме почувствали напълно различни усещания. Както ще бъде обяснено подробно по-нататък, днес това може да бъде направено посредством механични стимулатори. С помощта на специална ръкавица човек може да почувства усещането, че гали котка, ръкостиска се с някого, мие си ръцете или докосва твърд материал, въпреки че никое от тези неща не съществува. В действителност, разбира се, нито едно от тези усещания не отразява явления в реалния свят. Това е още едно доказателство, че всички усещания, почувствани от човешките същества, се формират в мозъка.

Ние никога не можем да достигнем до първоизточника на съществуващия в мозъка ни свят

Както бе показано досега, всичко, което преживяваме, виждаме, чуваме и чувстваме в нашия живот, става в мозъка ни. Така например човек, който гледа през прозореца, докато седи в креслото си, усеща в мозъка си неговата твърдост и хлъзгавостта на дамаската му. Идващият от кухнята аромат на кафе се заражда в мозъка, а не в кухнята, която е на известно разстояние от нас. Изгледът на море, птици и дървета, които вижда през прозореца са формирани в мозъка образи. Приятелят ви, който ви сервира кафе, и вкусът на кафето също съществуват в мозъка.

	A person who is observing a particular view supposes that he is watching the view before his eyes. However, that view actually forms in the center of vision at the back of the brain. The pertinent question is this: who is that takes pleasure from watching this view, if it cannot be the brain, which is made of lipid and protein?

С една дума, човек, който седи в хола си и гледа през прозореца, всъщност гледа в своя хол, а видяната през прозореца гледка - от екрана в мозъка му. Това, към което човешкото същество ще се обърне като към "мой живот", е съвкупността от всички възприятия, събрани по смислен начин и гледани от един екран от мозъка. Човек никога не може да излезе от мозъка си.

Ние никога не бихме могли да узнаем истинската природа на първоизточника на материалния свят извън мозъка. Не бихме могли да знаем дали първоизточникът, например зеленият цвят на листата, е такъв, какъвто го възприемаме. Също така никога не можем да открием дали един десерт е наистина сладък или това е просто начинът, по който мозъкът ни го възприема.

Всеки, който размисли върху това, несъмнено ще види истината. Един такъв човек - Джордж Бъркли, излага тази истина в труда си "Трактат за принципите на човешкото знание" ("A Treatise Concerning the Principles of Human Knowledge"):

Посредством зрението аз получавам представа за светлината и цветовете, с техните отделни степени и разновидности. Посредством докосването аз усещам твърдо и меко, топло и студено, натиск и съпротива... Помирисването ми доставя ухания; вкусването-усещане за вкус, а слухът предава звуци... И когато няколко от тези бъдат наблюдавани, когато взаимно се съпътстват, то те започват да бъдат наричани с едно име и така стават известни като едно нещо. Така например, когато разгледаме едновременно определен цвят, вкус, миризма, форма и плътност, те започват да се третират като едно отделно нещо, означено с името ябълка. Друга съвкупност от представи съставя камък, дърво, книга и подобни осезаеми неща...12

Истината, която Бъркли разкрива с тези думи, е следната: ние определяме един предмет, като интерпретираме различни усещания, които биват изпитани в мозъка. Както е случаят в примера, вкусът и мирисът на една ябълка, нейната твърдост и кръгла форма, както и усещанията, свързани с други нейни качества, се възприемат като едно цяло от мозъка и ние възприемаме това цяло като ябълка. В действителност обаче ние никога не можем да влезем в контакт с първоизточника на ябълката, а единствено с нашите усещания, свързани с нея. Всичко, което виждаме, помирисваме, вкусваме, докосваме и чуваме, са само копия в нашия мозък.

Когато размислим върху всичко това, което дискутирахме до момента, то истината ще ни стане прозрачно ясна. Например:

o Ако можем да видим улица озарена с цветни светлини и всеки един цвят със своя собствен великолепен нюанс в мозъка си, където в действителност няма светлина, то следва, че ние виждаме копия на пътните знаци, светлините, уличните лампи и фаровете на колите, които се пораждат от електрически сигнали в мозъка.

		You Can Never Get Out of The Room in Your Brain During Your Life Imagine that you are entering a dark room which has a big television screen inside. If you could only watch the outside world through this screen, you would naturally get bored of it after a while and want to get out. Consider for a moment that the place you are in is no different. Inside your dark little skull, similar to a box, you watch visions of the outside world during your life. You continue watching all of these pictures in your brain without getting out of this small place and never get tired of it. In addition to this, you would never believe that you were watching all of these things from a single screen. The vision is so convincing that in thousands of years, billions of people were unable to realize this great reality.

o Тъй като никакъв звук не може да проникне в мозъка, то ние никога не бихме могли да чуем истинския глас на обичаните от нас хора. Ние чуваме единствено копия

o Ние не можем да усетим хладнината на морето и топлината на слънцето - усещаме единствено техните копия в мозъка си.

o По същия начин никой не е в състояние да усети вкуса на истинския джоджен. Вкусът, който някой усеща като джоджен, е само създадено в мозъка възприятие. Това е така, защото човек не може да докосне, да види или да вкуси истинския джоджен. В заключение, през целия си живот ние живеем с възприятия-копия, които ни биват показвани. Тези копия обаче са толкова реалистични, че ние никога не разбираме, че те са копия.

Например, повдигнете си главата и се огледайте наоколо в стаята. Вие виждате себе си в една изпълнена с мебели стая. Когато докоснете дръжките на креслото, в което седите, вие усещате тяхната твърдост все едно, че докосвате истинските дръжки. Истинността на показваните ви образи и превъзходното майсторство в сътворяването им са достатъчни, за да убедят вас и милиарди други хора, че образите са "материални". Въпреки че по-голямата част от хората са прочели, че всяко усещане, свързано със света, се формира в мозъка, тъй като това се преподава в часовете по биология в гимназията, образите са толкова убедителни, че те се затрудняват да повярват, че тези образи са само илюзии в техния мозък. Причината за това е, че всеки образ е създаден много истински и съвършено.

Някои хора приемат, че образите се формират в мозъка, но твърдят, че първоизточниците им са отвън. Те обаче никога не могат да докажат това, защото никой не е в състояние да излезе извън съществуващите в мозъка възприятия. Всеки живее в една разположена в мозъка клетка и никой не може да изпита нещо друго освен това, което му се показва от възприятията му. Следователно, човек никога не може да разбере какво става извън неговите възприятия. Така че да кажем "навън съществува първоизточник", всъщност би било неоснователно предположение, защото няма нищо, което да бъде представено като доказателство. Нещо повече, дори и отвън да има първоизточници, то тези "първоизточници" отново ще бъдат видени в мозъка, което означава, че наблюдаващият ще се отнася към формираните в мозъка му образи. Следователно такива твърдения са недопустими, защото хората не са способни да достигнат до "материалните еквиваленти", които предполагат, че съществуват.

Трябва да отбележим също така, че научното и технологичното развитие не могат да променят нищо, тъй като всяко научно откритие или технологично изобретение става в мозъка на хората и поради тази причина не им помага в достигането на външния свят.

Възгледите на известните философи Б.Ръсел и Л. Витгенщайн по този въпрос са следните:

Например, това дали лимонът наистина съществува или не, или как е започнал да съществува, не може да бъде изяснено или проучено. Лимонът се състои само от усетения от езика вкус, възприетият от носа аромат, възприети от окото цвят и форма; и единствено тези негови характеристики могат да бъдат предмет на изследване и преценка. Тъй като никога не може да опознаем физическия свят.13

Философът Д. Бъркли ясно изразява становището, че възприятията ни съществуват единствено в нашите мозъци и че бихме сгрешили, ако автоматично приемем, че те съществуват във външния свят.

Ние вярваме в съществуването на предметите само защото ги виждаме и докосваме и те ни се показват чрез възприятията ни. Нашите възприятия обаче са само представи в мозъка ни. Ето така, предметите, които възприемаме посредством възприятията си, не са нищо друго освен едни представи, които не са никъде другаде, а в мозъка ни... Тъй като всичко това съществува единствено в мозъка, то това означава, че ние се заблуждаваме, като си мислим, че Вселената и предметите имат съществувание извън мозъка ни. Следователно, нито едно от заобикалящите ни неща не съществува извън нашия мозък.14

В допълнение можем да кажем, че за хората не е от значение това дали нещо, което човек не може да достигне, види или докосне, съществува или не, защото независимо от това дали съществува материален свят или не, човешкото същество единствено наблюдава света от възприятия, който е в мозъка му. Човек никога не може да срещне истинската същност на материята. Нещо повече, за всеки е достатъчно това да вижда копието.

Например някой, който се разхожда в градина с пъстри цветя, не вижда истинската градина, а нейно копие, намиращо се в мозъка му. Но копието на градината е толкова истинско, че всеки изпитва наслада от градината, като че е истинска, докато тя в действителност е въображаема. Милиарди хора както в миналото така и днес смятат, че виждат първоизточника на всяко едно нещо. Следователно няма причина, поради която хората да се интересуват от "външния свят".

Чувството за дистанция е също намиращо се в мозъка възприятие

Представете си една блъсканица на улица с магазини, сгради, коли, клаксони... Когато погледнете към тази картина, тя изглежда, сякаш е истинска. Това е и причината повечето хора да не могат да разберат, че картината, която виждат, се поражда в мозъка им, и погрешно предполагат, че всичко това е реално. Картината е създадена толкова съвършено, че е невъзможно да разберат, че образът, който възприемат като реален, не е първоизточникът от външния свят, а само копие, което съществува в мозъка им.

Елементите, които правят тази картина толкова убедителна и внушителна, са дистанцията, дълбочината, цветовете и светлосенките. Тези елементи са използвани с такова съвършенство, че се превръщат в триизмерни, цветни и живи образи в мозъка. Когато към картината се прибавят безброй много детайли, то се появява един напълно нов свят, който, без да осъзнаваме, през целия си живот приемаме за реален, въпреки че ние единствено го интерпретираме в мозъка си. Представете си сега, че карате кола.

Воланът е на една ръка разстояние от вас и има светофар на около 100 метра (или 300 фута) пред вас. Колата отпред е на около 10 метра (30 фута) разстояние, докато има планини, които според вас би трябвало да са на много километри (мили) разстояние от вас. Всички тези преценки обаче са грешни. Нито колата, нито пък планините са толкова далеч, колкото ги смятате. В действителност цялата тази картина, като на филмова лента, съществува върху една двумерна рамка, на една-единствена повърхност в мозъка. Образите, отразени в очите, са двуизмерни като тези на телевизионен екран. При това положение как би могло да стане възприемането на дълбочина и дистанция?

Това, което третираме като усет за дистанция, е начинът, по който виждаме триизмерно. Елементите, причиняващи ефекта на дистанция и дълбочина в образите, са перспективата, светлосенките и движението. Формата на усещането, наречено от оптичната наука пространствено възприятие, се доставя от изключително сложна система. Накратко тази система може да бъде обяснена така: Гледката, която достига до окото, е двуизмерна. Тоест тя има височина и ширина. Усещането за дълбочина и дистанция е резултат от факта, че двете очи виждат два различни образа по едно и също време. Образът, който достига до всяко едно от очите ни, се различава един от друг от гледна точка на ъгъла и светлината. Мозъкът обединява тези два различни образа, за да формира усещането ни за дълбочина и дистанция.

	A person driving a car believes that the road and the trees he is driving past are far away from him. However, everything he sees is actually on a single plane in his brain just as in a photograph.	In this picture, the line in the back appears twice the size of the line at the front. However, in reality both of the lines are the same size. As we can see from this example, the use of lines, perspective, the light and shadow cause people to observe the same objects differently. In fact, all of these objects are viewed in a single place, in the visual center of the brain.

Можем да направим един експеримент, за да разберем това по-добре. Първо, протегнете си дясната ръка напред и повдигнете показалеца си. Сега концентрирайте се върху този пръст, като затворите първо лявото си око, а после дясното. Тъй като в двете очи достигат два различни образа, то вие ще видите пръста да се придвижва леко в едната посока. Сега отворете и двете си очи и докато продължавате да сте концентрирани върху десния си показалец, преместете левия показалец възможно най-близко до окото си. Вие ще забележите, че по-близкият пръст ще бъде съставен от два образа. Това е така, защото сега за по-близкия пръст е формирана различна дълбочина от тази на по-отдалечения. Ако отворите и затворите очите си едно по едно, ще видите, че пръстът, който е разположен по-близко до окото ви, ще изглежда като че се движи повече, отколкото този, който е отдалечен. Това се дължи на нарастващите различия между образите, които се явяват във всяко едно от очите. Когато се подготвя триизмерен филм, се използва тази техника; гледки, снимани от два различни ъгъла, се поставят върху един и същи екран. Публиката си слага специални очила, които имат цветен филтър и поляризират светлината. Филтрите в очилата пречистват едната от двете гледки и мозъкът ги превръща в един единствен триизмерен образ.

	All The Objects You Perceive To Be Far Away From You are in Fact in Your Brain

Усещането за дълбочина в ретина с две измерения е много подобно на техниката, която художниците използват, за да създадат у наблюдаващия чувството за дълбочина в двуизмерна картина. Съществуват определени фактори, които дават в резултат чувството за дълбочина, като например поставянето на предмети един върху друг, атмосферната перспектива, промени в консистенцията, линейна перспектива, размерите, височината и движението. Така например промяната в консистенцията е много важна при възприемането на дълбочина.

Например почвата, върху която вървим във ферма, пълна с цветя, е консистенция. По-близките до нас консистенции са по-детайлни, докато тези, които са по-отдалечени, изглеждат по-бледи и трудно различими. Следователно, по-лесно е да определиш дистанцията на предмети, разположени върху някаква консистенция. Освен това ефектите на светлосенките също спомагат за възприемането на триизмерен образ.

Причината, поради която се възхищаваме на нарисувана от известен художник картина, е предаденото й усещане за дълбочина и реалност, които са постигнати посредством използването на елементите на светлосенките и перспективите.

Перспективата следва от факта, че отдалечените предмети изглеждат по-малки, съпоставени с тези, които са по-близко, в зависимост от хората, които ги наблюдават. Така например, когато погледнем един пейзаж, отдалечените дървета изглеждат малки, докато тези, които са по-наблизо, изглеждат големи. Подобно, на картина с планина като заден фон планината се рисува по-малка от човека, който е на преден план. При линейната перспектива художниците използват успоредни линии. Например железопътните линии, слети в хоризонта, създават ефект на дистанция и дълбочина.

Методът, който художниците използват в рисунките си, е валиден също и за образите, които се намират в мозъка. Дълбочината и светлосенките се създават по същия начин в двумерното пространство в мозъка. Колкото по-голямо е количеството на детайли в картината, толкова по-реална изглежда тя и повече заблуждава разума ни. Ние се държим, като че съществува истинска дълбочина и дистанция, като че съществува трето измерение.

	One of the significant elements which provides the feeling of depth is tissue differentiation. Tissues closer to us can be observed in detail while those further away appear less clearly. For example as we can observe from the picture on the side, a three dimensional tissue has been created on a paper with the feeling of depth, and which seems to be embossed due to the use of color, shadow and light. Even though all the dots are white in the above picture, they appear to be flashing in both black and white.

Всички картини обаче са като филмов квадрат върху плоска повърхност. Зрителната кора на мозъка е малка колкото кредитна карта! Разстоянията, образите на отдалечени къщи, звездите на небето, луната, слънцето, летящите в небето самолети и птици - всички те са натъпкани в това малко пространство. Тоест, технически не съществува никакво разстояние между чаша, която може да държите с протегната ръка, и самолет, който, ако погледнете нагоре, ще ви се стори, че е на хиляди километри разстояние над вас. Всички те са разположени на една и съща повърхност, а именно сетивния център на мозъка.

Така например изчезващ на хоризонта кораб в действителност не е на множество мили разстояние от вас. Корабът е в мозъка ви. Первазът, към който гледате, разположената пред прозореца ви топола, улицата пред къщата ви, морето и корабите, плаващи в него, всички те са в зрителния център на мозъка, върху една двумерна повърхност. Така както един художник, използвайки отношението на размерите, нюансите на цветовете, светлосенките и перспективите, може да изобрази усещане за дистанция върху една двумерна картина, така се формира и усещането за разстояние в мозъка. В заключение, фактът, че усещаме предметите като отдалечени или разположени наблизо, не трябва да ни заблуждава, защото дистанцията е чувство като всички останали.

		Creating a Picture With Depth on a Two Dimensional Surface There is a very realistic depth in all of these pictures. A three-dimensional view with depth can be formed on a two-dimensional canvas by making use of shade, perspective and light. This element of realism can be increased depending on the ability of the painter. The same can be said for our own sight perception as well, as the vision that reaches the retina in fact exists in two dimensions. However, the images reaching each of our eyes become a single image, so that our brain perceives a three-dimensional image with depth.

Вие ли сте в стаята или стаята е във вас?

Една от причините, която пречи на хората да разберат, че видените образи всъщност са усетени в мозъка, е, че те виждат тялото си. Те достигат до следното погрешно заключение: "след като аз съм в стаята, то стаята не е в мозъка ми". Тяхната грешка е в това, че забравят, че тяхното тяло също е образ. Така както всичко, което виждаме около нас, са образи, които съществуват в мозъка, така и тялото ни е намиращ се в мозъка ни образ. Например, докато седите на стол, вие може да видите частта на тялото си от кръста надолу. Този образ е произведен от същата система за възприемане. Когато поставите ръка на крака си, в мозъка вие усещате чувство за движение. Това означава, че вие виждате тялото си в мозъка и усещате как докосвате тялото си отново в мозъка.

Ако тялото е образ в мозъка, то тогава дали стаята е във вас или вие сте в стаята? Очевидният отговор е: "стаята е във вас". Вие виждате образа на тялото си в стаята, която пък от своя страна е в мозъка.

	Since your body is an image seen in your brain, the question is this: are you inside the room that you are in, or is the room inside you? The answer is clear: of course, the room is inside you, in the vision center of your brain.

Нека обясним това с един пример. Нека предположим, че викате асансьора. Когато пристигне, вие виждате, че в него е съседът ви, който живее на етажа над вас. Вие се качвате в асансьора. Всъщност вие в асансьора ли сте или той е във вас? Истината е, че асансьорът заедно с образа на вашия съсед и вашето собствено тяло са разположени в мозъка ви.

В заключение, ние не се намираме във "вътрешността" на нищо. Всичко е в нас; всичко се намира в мозъка. Нито Слънцето, нито Луната, нито звездите, нито пък самолет, който лети на хиляди мили разстояние в небето, не могат да променят този факт. Слънцето и Луната, подобно на книгата, която държите, са само образи, които се намират в един много малък зрителен център в мозъка.

Светът от възприятия може да съществува и без наличието на външен свят

Един фактор, който прави невалидно твърдението, че светът от възприятия, който виждаме, има материален еквивалент, е това, че ние не се нуждаем от външен свят, за да се формират усещанията в мозъка ни. Много технологични разработки като моделиращите устройства (стимулатори), а също и сънищата са най-голямото доказателство за този факт.

		In an experiment, blind people were made to see some visions by a device. Through the device, these blind people could see some very realistic visions not belonging to the outside world but produced artificially. They were under the impression that something was coming towards them, so they stepped back to protect themselves.

В своята книга "Изготвяне на карта на мозъка" научната писателка Рита Картър пише, че "нямаме нужда от очи, за да виждаме" и описва детайлно един извършен от учените експеримент. В експеримента незрящи пациенти биват снабдени с уред, който превръща видеокартини във вибриращи импулси. Една камера, монтирана до очите на пациентите, разпръсква импулсите по тила им, така че те получават продължително сетивно влагане от визуалния свят. След известно време пациентите започват да се държат като че наистина могат да виждат. Например, в един от уредите имало подвижен обектив, така че да приближава образа. Когато приближаването се извършвало без предварително предупреждаване на пациента, той импулсивно се опитвал да се предпази с двете си ръце, защото образът, който му бил подаван, се уголемявал внезапно, като че светът приемал застрашителни размери. 15

Както се вижда от този експеримент, ние можем да формираме усещания дори когато те не са предизвикани от материални еквиваленти във външния свят. Всички стимули могат да бъдат създадени изкуствено.

Светът от възприятия;, който е в сънищата

Човек може да изживява всички чувства живо без наличието на външен свят. Най-очебийният пример за това са сънищата. Докато човек сънува, той лежи в леглото си със затворени очи. Въпреки това обаче този човек усеща множество неща, които изживява в реалния живот, и ги преживява толкова истински, че сънищата стават неразличими от случките от реалния живот.

Всеки, който чете тази книга, често е ставал свидетел на този факт в собствените си сънища. Например човек, който през нощта лежи сам в кревата си в една спокойна и тиха атмосфера, в съня си може да вижда себе си в опасност в едно много претъпкано място. Той е в състояние да изживее случката като че е реална, бягайки от опасността отчаяно и криейки се зад една стена. Нещо повече, образите в съня му са толкова реални, че той чувства страх и паника, като че наистина е в опасност. При всеки шум той си гълта езика от страх, разтреперва се, пулсът му се ускорява, изпотява се и показва всички останали физиологически промени, през които човешкото тяло преминава при ситуация на опасност. На събитията в съня му обаче няма външни еквиваленти. Те съществуват единствено в мозъка му.

Човек, който в съня си падне от високо място, усеща това с цялото си тяло, въпреки че в този момент лежи неподвижно в леглото си. Другата възможност пък е човек да се види, че цопва в една локва, намокря се и му е студено поради студения вятър.

В този случай обаче не съществува нито локва, нито пък вятър. Нещо повече, въпреки че човекът спи в една много топла стая, той усеща мокротата и студа, както когато е буден.

Някой, който в съня си смята, че влиза в контакт с първоизточника на материалния свят, е много сигурен, че това е така. Той може да постави ръка върху рамото на приятеля си, докато последният му казва: "материята е въображаема; не е възможно да влезем в контакт с истинския свят", а първият го попита: "Тогава сега аз въображаем ли съм? Не усещаш ли ръката ми върху рамото си? В такъв случай как би могъл да бъдеш въображаем? Какво те кара да мислиш по този начин? Нека се поразходим край Босфора; така ще можем да си поговорим и ще ми обясниш защо вярваш в това."

Сънят, който той вижда, когато заспи дълбоко, е толкова ясен, че с удоволствие запалва мотора на колата, подава лека газ и после натиска рязко педала, така че колата да подскочи. Докато пътува по улицата, поради високата скорост дърветата и пътната маркировка изглеждат като една монолитна картина. От друга страна пък, той вдишва от чистия босфорски въздух.

	When a person has a dream of being in a garden on a bitingly cold morning in the winter, he can feel the cold and start shaking. However, there is neither wind nor cold in his particular location. He might be even sleeping in a very warm room. Nevertheless, he feels the cold in all its reality. There is no difference between the cold he feels in the real world and the cold he is feeling in his dream.		A person sleeping in a comfortable bed in his home may dream that he is in the middle of a war. And he might also feel the fear, tension and the panic of the war as if it were taking place in the real world. Yet at that time he is sleeping in a comfortable bed by himself. The realistic noises and visions he sees in his dream occur in his mind.

Но представете си, че точно когато се подготвя да каже на приятеля си, че това, което изживяват в момента, не е сън, се събужда от звъна на будилника. Но странното тук е, че така както в съня си този човек се възпротивява на твърдението, че всичко, което вижда, е въображаемо, то когато е буден, би се възпротивил по същия начин.

Когато хората се събудят, те разбират, че това, което са видели до дадения момент, е сън. Но поради някаква причина те не изпитват съмнение в това, че животът, който започва с представата за "събуждане" (това, което те наричат "реален живот") може също да е сън. Начинът, по който възприемаме образите в "реалния свят", е напълно идентичен с начина, по който възприемаме сънищата си. И двете стават в мозъка ни. Ние не можем да разберем, че те са въображаеми до момента, в който не се събудим. Тогава ние казваме само: "това, което току-що видях, бе сън".

	A person sleeping in his house can see himself on a rapidly turning wagon in a fair ground while dreaming. He can realistically sense the wind that he would experience on a fast moving wagon in the real world.

Следователно, как можем да докажем, че това, което виждаме в който и да било друг моментът, не е сън? Ние смятаме, че момента, в който живеем, е реален, просто защото все още не сме се събудили. Възможно е да узнаем този факт, когато бъдем събудени от един малко по-дълъг сън от тези, които виждаме всяка вечер. Ние не разполагаме с доказателство за обратното.

Много ислямски учени известяват, че светът около нас е само сън и че само когато бъдем събудени от този сън чрез едно "голямо пробуждане", хората ще могат да разберат, че живеят в един въображаем свят. Великият ислямски учен Muhyiddin Ibn al-'Arabi, към когото се обръщат с названието Sheikh Akbar (Най-възвишения Шейх) поради изключителната му мъдрост, оприличава света на сънищата ни, като цитира думите на пророка Мохамед:

Пророкът Мохамед каза, че "хората спят и се събуждат, когато умрат". Тоест предметите, които хората виждат на земята, докато са живи, са подобни на тези, които виждат, когато спят, докато сънуват, или с други думи казано - въображаеми.16

Ще рекат: “О, горко ни! Кой ни събуди от нашите гробове?” [Ще им се каже:] “Това е, което Всемилостивия обеща, и пратениците говореха истината.” (Сура Йа Син, 52)

Както ни показва айятът, хората се събуждат в деня на равносметката като че се събуждат от сън. Подобно на човек, пробуден по средата на съня му, докато е заспал дълбоко, така и хората ще попитат кой ги е събудил. Така както ни показва айятът, светът около нас е като сън, всеки ще бъде пробуден от този сън и ще започне да вижда образи от отвъдното, което е истинският живот.

Изкуствено създадени светове

Съвременната технология ни представя множество важни примери за това как сетивните усещания могат да бъдат стимулирани, с висока степен на реализъм, без помощта на какъвто и да било външен или материален свят. По-специално технологията, наречена "виртуална действителност", която се разви значително през последните години, ни позволява да вникнем във въпроса.

Представена самостоятелно, виртуалната действителност включва показване на триизмерни образи, създадени на компютър, така че да конструират един "реален свят" с помощта на определена апаратура. Тази технология, която се използва в множество различни области, за различни цели, се нарича "изкуствена действителност" или "виртуален свят", или "виртуална атмосфера". Най-съществената особеност на виртуалната действителност е, че човекът, който използва специализирания уред, вярва, че това, което вижда, е реално, и нещо повече, той е пленен от тези образи. Поради тази причина напоследък се използва и думата "immersive", чието значение е "да бъдеш погълнат, да се потопиш изцяло в нещо". (Immersive Virtual Reality - Поглъщаща виртуална действителност)

Необходимите за създаването на виртуален свят средства са шлем (в който е поместен екран, осигуряващ образа) и чифт електронни ръкавици (които осигуряват осезанието). Разположен в шлема уред контролира движенията и ъгъла на главата, за да може да осигури на екрана образ, който да е в съответствие с ъгъла и положението на екрана. Понякога на стените и пода на клетката с големина на стая се отразяват стереокартини.

Хората, които се разхождат из стаята, чрез стереоочила могат да се видят на разнообразни места, като например на ръба на водопад, на върха на планина или печейки се на слънце на палубата на кораб посред морето. Шлемът създава 3D (триизмерни) картини с реалистично усещане за дълбочина и пространство.

Картините се доставят пропорционални на човешките размери и осезанието се осигурява от друго оборудване - ръкавици. Ето така човек, който използва това оборудване, може да докосва предметите, които вижда във виртуалния свят, може да ги повдига и да ги мести. Звуците, които човек чува на такива места, са също убедителни, идващи от различни посоки, с различна дълбочина и сила. В някои приложения една и съща виртуална атмосфера може да бъде представена на няколко човека, които се намират в различни места по света. Тези хора, които са от различни държави (дори различни континенти), могат да се видят заедно на борда на моторница.

В своята основа системата, използвана при уредите, които създават виртуалния свят, е същата като системата, използвана от петте ни сетива. Например чрез въздействието на механизъм, разположен в ръкавицата, на върховете на пръстите се подават сигнали и след това биват предадени към мозъка. Когато мозъкът обработва тези сигнали, човекът, който използва ръкавицата, остава с впечатлението, че докосва копринен килим или ваза с неравна повърхност, с изпъкнали гравюри върху нея, въпреки че наоколо няма нито копринен килим, нито ваза.

Една от важните области, в които виртуалната действителност днес се използва, е медицината. Посредством технически умения в университета в Мичигън кандидат-лекарите (особено тези от спешно отделение) завършват част от обучението си в изкуствено създадена операционна зала. В това приложение образи, свързани с операционната зала, са отразени върху пода и стените на обикновена стая, а изображенията на операционната маса и пациента са отразени в средата на стаята. Слагайки си 3D (триизмерни) очила, кандидат-лекарите започват да извършват операцията върху този виртуален пациент.

Тези примери илюстрират как с помощта на изкуствени стимули човек може да бъде поставен в реалистичен, но нереален свят. Със съвременната технология може да се създават образи, което е ефективен практически помощник. Принципно няма причина рано или късно тази технология да не създаде реалност, която да бъде неразличима от реалния свят. Много е интересно, че някои неотдавна прожектирани известни филми третират тази тема. Например в холивудския филм "Матрицата" ("Matrix"), когато нервната система на двама от героите във филма бива свързана с компютър, докато лежат върху кушетка, те могат да се видят на напълно различно място. В една от сцените откриват себе си да практикуват източни бойни изкуства, в друга пък са с напълно различно облекло и вървят по една претъпкана улица. Когато героят, под въздействието на реалистичното си преживяване, казва, че не може да повярва, че всички тези образи са създадени от компютър, то картината бива стопирана чрез компютъра. Тогава човекът се убеждава, че светът, който е вярвал, че е действителен, всъщност е само един образ.

В заключение, по принцип е възможно създаването на изкуствени образи или, с други думи казано, на изкуствен свят, с помощта на изкуствени стимули. Следователно не можем да твърдим, че "образът-живот", който постоянно виждаме, е първородният външен свят, и че това, с което си взаимодействаме е "първоизточникът". Усещанията ни могат да идват от доста различен източник.

Важната истина, показана чрез хипнозата

Един от най-добрите примери за това, че светът е сътворен от изкуствени стимули е техниката на хипнозата. Когато човек е под хипноза той изживява по един изключително убедителен начин събития, които са неразличими от реалността. Човекът, който е под хипноза, вижда картини, хора и разнообразни образи, той също така чува, усеща миризмата и вкуса на много неща, никое от които не съществува в стаята. Междувременно поради преживяването той се чувства щастлив, разстроен, развълнуван, отегчен, разтревожен или затруднен. Нещо повече, въздействието на изживяването върху хипнотизирания човек може да бъде наблюдавано отстрани физически. В много дълбок хипнотичен транс у хипнотизирания човек могат да бъдат забелязани определен вид признаци, като например ускоряване на пулса и повишаване на кръвното налягане, зачервяване на кожата, висока температура и премахване на съществуваща болка. 17

В един експеримент на хипнотизирания човек се казва, че се намира в болница и че на десетия етаж има пациент, който умира. Той е хипнотизиран така, че да вярва, че ако се затича към пациента и му занесе правилното лекарство, ще успее да го спаси. Човекът, който е под въздействието на хипноза, си мисли, че тича до десетия етаж. През това време той се запъхтява и не може да контролира това, тъй като се чувства изключително изморен. След това на хипнотизирания му се съобщава, че вече е на последния етаж и е успял да донесе лекарството и че може да легне на някое удобно легло. Тогава човекът започва да си отпочива.18 Въпреки че хипнотизираният възприема местата и атмосферата като че са напълно реални, всъщност местата, хората и събитията, за които му съобщават не съществуват.18

В един друг експеримент на намиращ се в най-обикновена стая хипнотизиран се казва, че е в турска баня и че там е много топло. В резултат на това той започва да се изпотява.19

Това насочва вниманието ни към един много важен момент. За да може един човек да се изпотява, то трябва да съществуват определени условия. Реалността, с която се сблъскваме в един такъв момент на хипноза, е, че хипнотизираният човек се изпотява дори без да съществува физически фактор, който да го накара да се изпоти. Този пример ясно показва, че не съществува необходимост от физическото съществуване на места или атмосфера, за да ги почувстваме. Подобен ефект може да бъде създаден чрез изкуствени стимулатори или хипнотични внушения.

Британският специалист по хипнотерапия Теранс Уотс, който е член на множество организации, включително и Националната асоциация по хипнотерапия, Националната асоциация на хипнотерапевтите, Професионалния хипнотерапевтичен център, Хипнотерапевтичната изследователска асоциация, в една своя статия пише, че по време на хипноза някои хора, които си припомнят събития от миналото, показват определени физически промени, свързани със събитието. Така например, ако в случката, която си спомня, има елемент на задушаване, то хипнотизираният субект може да се задъха, докато описва събитието под хипнозата, или дори да спре да диша за минута. Уотс твърди, че при спомена за плесница на лицето на един от пациентите му, намиращи се под хипноза, се появяват отпечатъци от пръсти. Уотс също така обяснява, че това не е мистерия, а просто реакция на чувството за болка у тялото. 20

Един от най-поразяващите примери, забелязан в хипнотичната практика, е, че чрез внушение върху кожата на хипнотизиран човек може да се появи дори рана. Например изследователят Пол Торсен докоснал с върха на молив ръката на един, намиращ се под хипноза, човек и му казал, че това е нагорещен шиш. Не след дълго на мястото, където бил допрян върхът на молива, се появила пришка (каквато се появява при изгарянията от втора степен). Торсен също така хипнотизирал жена на име Анна О. така, че да вярва, че буквата “А” се е отпечатала на ръката й в резултат на силен натиск. Въпреки че нищо друго не било извършено, на ръката на хипнотизираната се появило зачервяване под формата на буквата “А”. 21 Изследователите Х.Боуру и П.Бурот, които убедили един хипнотизиран човек, че ръката му е порязана, забелязали, че след като направили една лека драскотина с молив върху нея, тя започнала да кърви. 22

Дж.А.Хедфилд казал на един моряк по време на хипноза, че върху ръката му ще допре гореща стоманена пръчка и ръката му ще изгори. Той обаче само докоснал ръката с върха на пръстите си и след това я превързал.След шест часа, когато махнал превръзката, в областта се забелязвало леко зачервяване и подпухналост. Хедфилд казва: “на следващия ден зачервяването стана още по-голямо и започна да мирише на изгоряло”.23

Тези промени, настъпващи у човешкото тяло по време на хипнозата, ни показват, че не се нуждаем от външен свят, за да произвеждаме усещания, свързани със зрението, слуха, докосването, осезанието, или болка. Така например, въпреки че във външния свят не съществува гореща стоманена пръчка, ако човек бъде убеден в съществуването й, то върху ръката му би се появил белег от изгорено.

Всички тези примери ни показват, че когато проучим как се появява един образ и съблюдаваме технологичното развитие, а и също така като прибавим методите на внушение, какъвто е хипнозата, то наяве излиза една единствена истина. През целия си живот човек смята, че живее в свят, който е извън тялото му. Всичко, към което се обръщаме като към външен свят, обаче е само интерпретация на сигнали, достигащи до сетивния център на мозъка ни. С други думи, ние не можем да осъществим контакт с друг свят освен този, който се намира в мозъка ни. Ние никога не можем да разберем какво се случва или какво съществува в света извън нас. Не можем да твърдим, че източниците на сигнали, които достигат мозъка ни, имат материално съществуване извън нас. Тази реалност започна да заема широко място в научните книги и да бъде преподавана на учениците още от гимназията. Проблемът е, че хората не осъзнават голямото значение на този факт.

Кой е този, който усеща всички тези възприятия?

Дотук установихме, че всичко, което възприемаме, става в мозъка ни и че ние не се нуждаем от външен свят или материални вещества, за да получим тези възприятия. Именно тук ние се изправяме пред един въпрос, който би могъл да ни бъде зададен от човек, който малко помисли върху тази тема.

Както знаем, електрическите сигнали, които идват от очните ни клетки, биват превърнати в образ в нашия мозък. Така например мозъкът ни интерпретира някои електрически сигнали, дошли до визуалния център в мозъка, като поле, изпълнено със слънчогледи. В действителност обаче окото не е това, което вижда.

При това положение, ако очите ни не са това, което вижда, то кой вижда тези електрически сигнали като поле от слънчогледи в задната част на мозъка ни - едно напълно тъмно място, без да изпитва каквато и да била необходимост от очи, ретина, лещи, визуални нерви или зеница, и се наслаждава на вида на тази гледка?

Или кой е този, който чува (без да са му необходими уши) гласа на близък приятел, радва се да го чуе или пък, когато не го чува, му липсва, при положение че мозъкът е напълно изолиран от звуци?

Или кой е този в мозъка, който усеща козината на котка, когато я погали, без да има каквато и да била нужда от ръка, пръсти или мускули?

Кой е този, който получава усещанията като топлина, студ и такива за твърдост, дълбочина и отдалеченост, при положение че те се осъществяват в мозъка?

Кой е този, който усеща миризмата на лимон, лавандула, роза, пъпеш, диня, портокал и печено месо в мозъка (въпреки че мозъкът е изолиран от всякаква миризма) и огладнява поради идваща от грила миризма?

Дотук разкрихме как всичко, което непрекъснато възприемаме, в действителност е формирано в мозъка ни. Тогава кой е този, който наблюдава тези образи, като че гледа телевизия, и се чувства възбуден, щастлив, нещастен, нервен или изпитва задоволство, тревога или любопитство, когато ги наблюдава? На кого принадлежи съзнанието, което може да интерпретира всичко видяно и почувствано?

Кое е съществото в мозъка, което притежава съзнание и в течение на живота си е способно да вижда всички образи, които му бъдат показани в тъмния и потънал в тишина череп, което е способно да мисли, да прави заключения и най-накрая да взима решения?

Очевидно е, че не мозъкът, състоящ се от вода, липиди и протеини и несъзнателни атоми, е този, който възприема всичко това и който създава съзнанието. Би трябвало да има същество, което е по-висше от мозъка. Въпреки че Даниел Денет е материалист, той размишлява по този въпрос в една от своите книги така:

Съзнателните ми мисли и особено насладата, която изпитвам от съчетанието на слънчевата светлина, закачливите цигулки на Вивалди, леко поклащащите се клонки - плюс насладата, която изпитвам само при мисълта за тях - как всичко това би могло да бъде само едно физично явление в моя мозък? Как биха могли някакви комбинации от електрохимични явления в мозъка ми по някакъв начин да се съединят толкова възхитително, че с времето тези хиляди кръвоносни съдове да се преклонят пред музиката? Как би могло едно информационно събитие, протичащо в мозъка ми, да бъде нежната топлина на слънчевата светлина, която усещам върху себе си? Нещо повече, как би могло едно явление в мозъка ми да бъде повърхностно-визуализираният мисловен образ на... някои други информационно протичащи в мозъка ми събития? Това ми се струва невъзможно. Изглежда, че ако явленията, които представляват съзнателните ми мисли и преживявания, не биха могли да бъдат мозъчни явления, то те трябва да са нещо друго, нещо предизвикано и създадено от мозъчните явления, вероятно нещо като допълнение, нещо състоящо се от друго вещество, намиращо се в друго пространство. Е, защо не?24

От друга страна, Р.Л. Грегори търси отговор на въпроса за съществуването на същество в задната част на мозъка, което вижда всички образи:

Съществува едно изкушение, което трябва да бъде избегнато, да се каже, че очите създават картини в мозъка. Една картина в мозъка се нуждае от някакъв вид вътрешно око, което да я види, а това пък от своя страна се нуждае от едно следващо око, което да може да види неговия образ... и т.н., в една безкрайна регресия на очи и образи. Това е един абсурд. 25

Материалистите, които вярват, че не съществува нищо друго освен материята, не могат да разберат този въпрос. На кой принадлежи това "вътрешно око", което вижда, възприема видените неща и реагира на тях?

В долуцитирания откъс Карл Прибрам илюстрира, посредством науката и философията, това важно търсене на самоличността на този, който възприема:

Философите от времето на древните гърци насам са спекулирали с твърдения като "духът" в машината, "малкият човек в малкия човек" и т.н. Къде е Аз - съществото, което използва мозъка? Кой е притежателят на истинското знание? Или както веднъж Св. Франциск от Асизи е казал:"Това, което търсим, е нещото, което вижда".26

Въпреки че много хора силно се доближават до отговора на въпроса "кое е съществото, което вижда", те не се решават да продължат и да получат неговия отговор. Както се вижда от гореизложените примери дискутирайки съществото в нашия мозък, някои се обръщат към него като към "малкия човек", други-към "духа в машината", а трети пък го наричат "вътрешно око". Всички тези изрази се използват за описване на съществото отвъд мозъка, което притежава съзнание, както и за методите за достигане до него. Материалистичните предположения обаче пречат на много хора да разберат истинската природа на това същество, което фактически вижда и чува.

Единственият източник, който дава отговор на този въпрос, е религията. В Корана Бог ни съобщава, че е сътворил човека първо с телесна форма, а след това му е "вдъхнал от Своя дух":

Твоят Господ каза на ангелите: “Аз ще сътворя човек от изсъхнала глина, от менлива кал. И когато го сътворя и му вдъхна от Своя дух, поклонете се пред него!” (Сура Хиджр, 28-29)

После го осъразмери и му вдъхна от Своя дух. И стори за вас слуха и зрението, и сърцата. Колко малко сте признателни! (Сура Саджда, 9)

С други думи, човешките същества освен физическото си тяло притежават и нещо друго. Съществото в мозъка, което казва "аз виждам" образите в мозъка, "аз чувам" звуците в мозъка и съзнава своето собствено съществуване, както и казва "Аз съм", е душата, която Бог е дал на човека.

Всяко човешко същество с разум и съзнание може да осъзнае, че съществото, което през целия му живот наблюдава всяко едно събитие през екрана в мозъка му, е душата. Всяко човешко същество има душа, която вижда, без да се нуждае от око, чува, без да му е необходимо ухо, и размишлява без нуждата от мозък.

Материалистическото виждане, според което материята е единственото съществуващо нещо и човешкото съзнание е само резултат от някакви си химични реакции, протичащи в мозъка, се затруднява по този въпрос. За да видим това, е достатъчно само да зададем на някой материалист следните въпроси:

o Зрението се формира в мозъка ни, но кое е нещото, което наблюдава тези картини в мозъка ни?

o Опитайте се да видите с мозъчното си око вашия съсед, който живее на долния етаж в блока ви, когато той не е с вас. Кой е този, който съживява толкова ясно във въображението ви този човек, чак до детайли като неговия костюм, черти на лицето, прошарване на косите, интонацията на гласа, начина, по който говори, начина, по който върви?

Един материалист не би могъл да даде задоволителни отговори на тези въпроси. Единственото обяснение на тези въпроси е душата, която Бог е дал на човека. Материалистите обаче не приемат съществуването на друго същество освен материята. Поради тази причина описаната в тази уеб страница истина нанася един голям удар върху атеистичната материалистическа мисъл и съставлява въпроса, който материалистите най-много избягват да дискутират.

Кой позволява на нашите души да виждат всички тези образи?

На този етап съществува един друг въпрос, който трябва да бъде зададен: Душата ни наблюдава образите в нашия мозък. Но кой е този, който създава тези образи? Може ли мозъкът сам да формира една ярка, цветна, ясна, сенчеста гледка и да изгражда целия свят чрез електрически сигнали в едно малко пространство? Мозъкът не е нищо друго освен едно влажно, меко, набраздено парче месо. Би ли могло едно парче месо като това да създаде картина, която да е по-ясна от такава, която може да бъде получена от произведен по последна технология телевизор без каквито и да било снежинки или трептения? Възможно ли е един образ с такова високо качество да бъде формиран в парче месо? Би ли могло това влажно парче месо да формира стереозвук с качество, по-високо от последен модел стерео хай-фи система, без да се чуват каквито и да било шумящи звуци? Разбира се, че е невъзможно един мозък, който се състои от килограм и половина (четири паунда) месо, да формира едни толкова съвършени усещания.

Тук ние достигаме до една друга истина. Щом като всичко, което ни заобикаля - притежаваното от нас тяло, ръце, крака и лице, са недействителни неща, то и нашият мозък е недействителен. Ето така ние не можем да кажем, че този мозък, който самият е само едно визуално усещане, формира тези зрителни възприятия.

Бъртранд Ръсел подчертава този факт в творбата си "АБВ на релативността": Разбира се, че ако материята като цяло трябва да бъде интерпретирана като група от явления, то това трябва да е валидно и за окото, зрителния нерв и мозъка.27

Осъзнавайки този факт, френския философ Бергсон пише в своята книга "Материя и памет", че "светът се състои от образи, тези образи съществуват единствено в нашето съзнание; и мозъкът е един от тези образи."28

Тогава кой е този, който показва тези образи на душата ни, с цялата им същност и яснота, и ни позволява да водим живота си с всичките тези възприятия и без никакво прекъсване?

Съществото, което показва всички тези образи на душата ни, позволява ни да чуваме всички звуци и сътворява всички вкусове и миризми, за да изпитваме удоволствие, е Владетелят на всички светове, създателят на всичко - Бог.

Една от най-съществените дилеми на материализма: човешкото съзнание

Материалистическата философия никога не би могла да даде обяснение за източника на човешкото съзнание, т.e. за качествата на човешката душа.

За материалистическата философия материята е единственото съществуващо нещо. Принадлежащите на човешката душа качества като съзнание, мисъл, процеси на вземане на решения, способност да се изпитва щастие, вълнение, копнеж, наслада и разум не могат никога да бъдат обяснени посредством материалистическата идея. Материалистите бързо отминават тази тема, като казват: "човешкото съзнание е само следствие на мозъчната функция".

Ученият материалист Франсис Крик обобщава това материалистическо твърдение така:

Вашата радост и тъга, вашите спомени и амбиции, вашето чувство на персонална самоличност и свободна воля, в действителност не са нищо друго освен поведението на една огромна съвкупност от нервни клетки и свързаните с тях молекули.29

Едно такова твърдение обаче не може да бъде защитено нито по научен, нито пък по логичен път. Материалистическите предразсъдъци карат материалистите да дават такива обяснения относно качествата на принадлежащата на човешките същества душа. За да не приемат факта, че съществува същество отвъд материалния свят, те се опитват да сведат човешкия разум до материята и излагат такива твърдения, които нямат нищо общо с разума и логиката.

Научният писател Джон Хорган, въпреки че е симпатизант на материалистическото становище, наречено "редукционизъм", подчертава следните проблеми, свързани с твърденията на Франсис Крик:

До известна степен Крик е прав. Ние не сме нищо друго освен една купчина неврони. В същото време обаче неврологията досега се е доказала като изключително незадоволителна. Обяснявайки мозъка от гледна точка на невроните, не ни дава по-голяма проницателност или полза от това да обясним мозъка от гледна точка на кварките и електроните. Съществуват множество алтернативни редукционализми. Ние не сме нищо друго освен една съвкупност от идиосинкретични гени. Ние не сме нищо друго освен една съвкупност от съвпадения, получени от естествен отбор. Ние не сме нищо друго освен една съвкупност от позволяващи изчисление апарати, посветени на различни задачи. Твърденията, като това на Крик, всичките са защитими и всичките са неточни. 30

Разбира се, всички тези обяснения са неправилни и са напълно лишени от логика. В действителност всеки фанатичен материалист е запознат с тази истина. Не случайно Томас Хъксли, най-големият поддръжник на Дарвин, също споменава, че съзнанието не може да бъде обяснено посредством взаимодействието на невроните:

;Как така едно толкова забележително нещо, като състоянието на съзнанието, се появява в резултат на дразнения на нервните тъкани? Това е толкова необяснимо, колкото и появата на джина, когато Аладин потъркал лампата."31

Много ясно е, че простите клетки не могат да дадат на човека съзнание, разум, способност да мисли и говори, както и чувства като любов, състрадание, милосърдие и копнеж.

Неуспехът в обясняването на човешкото съзнание посредством невроните от времето на Хъксли е налице и днес. Това обаче не е поради неспособност на науката, третираща този въпрос. Точно обратно, особено в края на 20ти век са отбелязани големи постижения в сферата на неврологията, с които са разкрити значителен брой мистериозни факти. Тези открития обаче показват, че човешкото съзнание в никакъв случай не може да бъде редуцирано до материята и че истината лежи отвъд материалния свят. Един от водещите писатели в Германия Хоинар фон Дитфурт - дарвинист и материалист, също признава факта, че сега усвоените методи не могат да дадат обяснение за човешкото съзнание:

С настоящите ни проучвания в областта на природната история и генетичното развитие е очевидно, че не сме в състояние да дадем отговор на това какво представляват съзнанието, душата, разумът и чувствата. Това е така, защото нивото на психическо съзнание е най-високото ниво, до което еволюцията е достигнала, поне в този свят. Следователно, въпреки че сме в състояние да погледнем другите стадии и фази на еволюцията отстрани, като се издигнем над тях, отново с помощта на съзнанието ни, ние сме неспособни обаче по същия начин да достигнем до самото съзнание (душа). Това е така, защото не съществува по-високо ниво от съзнанието.32

Американският философ и доктор по математика Уилям А. Дембски в статията си "Превръщане на материята в мозък" пише, че са били разкрити биохимичните функции на невроните в човешкия мозък и са определени мозъчните функции, с които те са свързани, но качества като вземане на решение, желание или разсъждаване не могат да бъдат "сведени до материята". Дембски също така подчертава, че специалистите в сферата на съзнанието са осъзнали съществуването на грешка в редукцията:

…Учените, изучаващи разума, губят надежда да разберат това по-висше ниво чрез по-ниското неврологично ниво. …Ето така, докато съществува обвързаност с материализма, надеждата за обясняване на човешкия разум на неврално ниво, което според материалистите е логичното ниво, няма сериозен успех.33

Невъзможно е съзнанието да бъде обяснено посредством мирогледа на материалистите, въпреки степента на научно развитие. Това е така, защото колкото повече детайли, свързани с мозъка, биват открити, толкова по-ясно става, че той не може да бъде сведен до материята. Материалистите трябва да сложат настрана своите предразсъдъци, да помислят по-дълбоко и да извършат повече проучвания, ако искат да разберат представата за човешкия разум, защото е невъзможно дефинирането на истинското значение на съзнанието посредством материята. Съзнанието е функция на душата, с която Бог е дарил човека.

Въпроси за материалисти

Напълно нелогично е да твърдим, че мислите, преценките, механизмите за вземане на решения или чувствата (като щастие, вълнение и разочарование) са просто резултат от взаимодействието на невроните в мозъка на човешкото същество. Материалистите, които са помислили върху този въпрос по-подробно, са запознати с тази истина. Известният материалист Карл Лешли, въпреки че години наред е защитавал идеята, че човешкото съзнание може да бъде редуцирано до материята, в края на своята кариера прави следното изказване:

Независимо от това дали връзката разум-тяло бива третирана като истински метафизичен въпрос или като систематизирана заблуда, тя си остава проблем за психолозите и за занимаващите се с човешките проблеми невролози. . . . Как би могъл мозъкът, като физикохимична система, да възприема и знае нещо или да създава илюзията, че прави това? 34

Лешли обръща внимание на този конфликт само по отношение на един единствен въпрос. В същото време обаче съществуват много други детайли, които материалистите трябва да вземат предвид. По-долу изложените обяснения илюстрират някои от въпросите, които разкриват безизходицата на материалистичния подход и които следователно трябва да бъдат обмислени в дълбочина:

o Да се твърди, че мислите, вълненията и чувствата са породени от неврони, е все едно да се твърди, че те са породени от несъзнателни атоми или са резултат на субелементите на атомите, такива каквито са кварките и електроните.

o Несъзнателните атоми не могат да познават чувствата като щастие или скръб, нито пък да изпитват удоволствие от музиката, храната, доброто приятелство или разговора с приятел.

o Несъзнателните атоми не могат да станат дарвинисти или материалисти и да се съберат, за да напишат книга.

o Несъзнателните атоми не могат да наблюдават себе си или нервните клетки, които формират, под електронен микроскоп и да правят научни заключения от извършените изследвания.

o Какво се има предвид с израза "съзнанието е в невроните на нашия мозък"? Невроните, така както и другите клетки, се състоят от клетъчна мембрана, митохондрии, ДНК и рибозоми. Тогава къде според материалистите сред тези елементи е разположено съзнанието? Ако допускат, че съзнанието е резултат от химични реакции, протичащи между невроните и електрическите сигнали, то те грешат, защото материалистите не могат да опишат нито една "химична реакция, която да има съзнание". Нито пък биха могли да ни покажат "електрическа вълна", която е започнала да "мисли" след достигане на определено ниво на волтаж.

Ако материалистите помислят искрено по този въпрос, те ще осъзнаят, че всички хора, включително и самите те, са нещо различно от една група неврони или купчина атоми. Въпреки че е материалист, експертът по мозъка Уолф Сингър признава този факт, като казва: "В тази неясна материя на Вселената съществува 'нещо', което възприема себе си като 'Аз съм'." 35

Това "нещо", което ученият споменава, е всъщност душата, която е дадена на човека от Бог. Благодарение на тази душа, притежавана от човешкото същество, човек може да мисли, да бъде щастлив, да му хрумват нови идеи, да се противопоставя на идеите на другите или да познава понятия като чест, уважение, любов, приятелство, лоялност, искреност и честност. Невроните и атомите, които изграждат човешките същества не могат да мислят, взимат решения, да раждат философски идеи или да познават чувства като любов, състрадание или привързаност.

Материалистите знаят тази истина и я приемат, в себе си. Но поради дълга си към материалистическите предразсъдъци, които приемат като условие за науката и разума, те не могат да приемат тази безусловна реалност. От друга страна, трудното положение, в което изпадат, само и само за да защитават материализма и нелогичните идеи, които приемат, в действителност им причинява много по-големи вреди. Един човек, който казва "мислите ни са плод на нашите атоми и неврони", не е по-различен от човек, който си мисли, че сънищата му са реални, или човек, който си измисля невероятни истории, приказки и след това започва да им вярва.

В действителност истината е следната: човекът е същество, което притежава душа, дарена му от Бог, и с тази душа той може да мисли, говори, да изпитва удовлетворение, да взема решения, да създава цивилизации и да управлява държави.